“Без думи, без красиви обещания, без упреци, без молещи уста, аз вярвам само в нямото страдане, в сподавения порив на кръвта. Очи, в които погледа не гасне, докосването нежно на ръце от клетви, от несдържан плач по ясно говорят на човешкото сърце. Тя всичките прегради побеждава! Тя - вечен огън и нестихващ зов! Как нея ще отминеш, ще забравиш? Аз вярвам в мълчаливата любов.”

“Каква съдба след толкова годинисъбра ни тоя шумен ресторант?Звънят нелепо чаши и чиниигнети, пропукан, ниския таван.Оркестърът гърми. И полилеятсе клати застрашително над нас!Не мога аз щастливо да се смеяи с другите да пея с весел глас...И ти, която някога обичахс такава нежност, болка и тъгаи щастие единствено наричах,усмихваш се отсреща ми сега.Аз бавно вдигам чашата и пия:спокоен, безразличен и студен.Но как от теб, но как от теб да скрияпожара, незатихнал още в мен?Но как да заповядам да не бие тъй силно неспокойното сърце?Аз пак наливам чашата - и пия...Треперят леко моите ръце.Защо тъй нежно грее твоят поглед?Защо сълза в очите ти блести?Нима неповторимата ни пролетда възкресиш, да върнеш искаш ти?Нима ти имаш сили да заровишда съживиш мъртвеца във пръста?... Повярвал бих, повярвал бих отновои в хората, и в теб, и в любовта,ако сега, ей тук, пред всички другипред техните учудени лица,пред погледа уплашен на съпруга,пред погледа на твоите деца,внезапно, като в приказка прекрасна,като в чудесен, фантастичен сън,целунеш ме задъхано и страстнои тръгнеш с мен - в нощта,в дъжда - навън ...”

“Аз вярвам в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.”

“Животът ме научи да чакам, да осъзнавам играта на времето, без да отстъпвам от дълбочината на преживяното. Кажи своята дума, преди тя да умре, защото тя със сигурност знае своя път. Няма значение как ще стигне до него. Важното е да възбуди емоции, тъга или задрямал порив... Да възпламени пламък в пустееща земя”

“Хората искат да са заобиколени само с огледала. Да ги отразяват, докато и самите те отразяват. Като нелепата безкрайност, която се вижда в две срещуположни огледала в тесен коридор....Отражения на отраженията, ехо на ехото. Без начало и без край. Без център и без цел.”

“В М., един от големите градове на Горна Италия, овдовялата маркиза фон О., жена с отлична репутация и майка на няколко прекрасно възпитани деца, даде обявление във вестниците, че тя, без сама да подозира, се оказала в положение и моли бащата на очакваното от нея дете да се обади, тъй като по семейни съображения била готова да се омъжи за него.”

“В операта непременно трябва да има примадона – винаги сопрано, често глупава; тенор в ролята на нейния любовник; трябва да има и контраалт – съперница на сопраното, нещо като магьосница; и бас – злодеят, съперникът, онзи, който заплашва тенора… Сюжетът обаче няма да се развие без присъствието на още един, обикновено баритон – именно него наричат Петия в карето, защото той е излишният, без съответствие от другия пол. Обаче Петия е задължителен, защото именно той знае тайната на произхода на героя или се притичва на помощ на героинята, когато тя е решила, че всичко е загубено, а може дори да бъде причина за нечия смърт, ако това е част от сюжета. Без Петия в карето няма сюжет! В тази роля няма блясък, но е съдържателна, и кариерата на хората, които я изпълняват, често е по-продължителна от съдбата на славеите. Ти Петия ли си?”