“Поезията, както някои целебни минерални води,трябва да се пие на самия извор. Далеч от извора на родния си език тя губи много от чудодейните си свойства. (402)”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”

“Не смеем да се срещаме. Не смеем да се гледаме.Не смеем да си проговорим. Потеглят ни внезапно стъпките,но недостигнали, замръзват.Насочват се зениците,ала светкавично се отлоняват.Запалят се в сърцето думи,но стигнали до устните,изгасват.Сами сме крепостни стегни издигнали,от минали,неанулирани години,от любовта,от загубата,от животаи съдбатана скъпи,на любими хора.Стени непоклатими.А в тайните води на мисълтаръцете ни,като на тънещи,се диряти отмаляват,с крайчеца на пръститеда се докоснат.Но устните мълчат.Мълчат - да не излъжат.И всеки в крепостта сисе затваря.”

“За да служите на народа, вие нямахте друго, освен да се борите срещу "лошите". А това бяха те - "другите". Вие бяхте добрите, правите. Знаехте, наясно бяхте, кои са враговете. А ние трябва да се борим срещу... себе си! И без убиване. Няма вече "Бум-бум"! срещу агите. Защото, новите, днешните аги сме си самите ние! Та очевидно, не това - ножът - е средството. Трябва да се научим да се преборваме с нас самите: да се самонадвиваме, самопобеждаваме, себе си да освобождаваме от сами назе си. И то без "бум-бум!", без "нож". Много е трудно, много сложно е. Кое е поредно и аз не знае, но дай Боже да бъде последно - освобождение, трябва да дойде, трябва! Че то остави всичко друго, ами с настоящата си наша "робия на сами себе си", за посмешище на света станахме. Като чу всичкото това, човекът от паметника много се натъжи. - Да, трябва. Ясно е, че трябва! - въздъхна той. - Защото за човека първа длъжност е да бъде господар на себе си. Тъй че не може без новото, вече окончателно освобождение. Но то ще дойде само от вас: не от мене, не повече от нас, едновремешните будители. Ние ви освободихме от агите вън от вас. Обаче за свободата от тия вътре във вас - от вълка в душата ви - ще трябва да се помолите земята наша благатка да ви роди нови водители. А вие - да вярвате в освобождението, да, но и за него да залягате. Защото вярата без дела какво е?Ах, Бойо, Бойо, само делата на смъртните са обаче от стойност! Защото те, ако потрябва, могат да бъдат заплатени и със смъртта на борещия се. А безсмъртните, не могат да се намесят, защото в невъзможност да заплатят цената на борбата, тоест саможертвата в плът и кръв, трябва да стоят вън от полесражението. Че само дело, за което човек и живота си залага, има стойност... О, да можех още да умирам, колко много още бих сторил! Колко още бих бил готов на смърт за вас, скъпи мои нашенци! Но не мога, уви! Защото влязох в живота вечен. Ах, защо ли ми е вечния живот, на мене, който не съм никога нищо искал за себе си, като ви гледам, че пак имате нужда от моята помощ, а не мога да ви помогна! За какво ми е тоя "живот вечен"! - И сълзи покапаха от очите му. Плачеше, защото не можеше още веднъж да умре за нас... Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма пом”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”