“Сега си спомням.. късно се родих.На всичкото отгоре и валеше.Наметната с един дъждовен стих - зашляпах.. ала страшно ме болеше.Болеше ме безчувствената пръст,белязана от нелюбими стъпки.Сред локвата пред оня Божи кръст - не знаех всъщност - вино ли е - кръв ли...Светът отдавна беше оздравялот глупавата болест да обича.И за да бъде все по-малко бял -разстрелваше във тъмното кокичета.Разбрах тогава - късно се родих.След трупове на толкова надежди,сама не зная как се престрашихдо седем сутринта да бъда нежна.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Платих и се отбих в един бар, за да изсипя чашка коняк върху нюйоркската пържола. Защо ли и викаха нюйоркска? Доколкото си спомням стоманените плоскости се произвеждат в Детройт. Излязох да вдъхна малко нощен въздух, за който никой още не бе намерил начин как да го продава. Но не се съмнявах, че доста народ си блъска главата над този проблем. И рано или късно ще сполучи.”

“Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма помощ отникъде: тъй да знаеш от мен! А ти си отгоре и вълк - та откъде ще има пък помощ за вълка? Няма. Разбираш ли какво означава това? Човек е сам. И вълкът - още повече. Тогава?Тогава, Бойо, ще върви сам! И сам ще си помогне. "Помощта" Ще вземе отвътре, от себе си - из своята собствена бездънна дълбочина. Страшна е тя в бездънието си. И е ужас и смърт, ако попаднеш в нея: ако се оставиш да възлезе тя върху ти. Но безгранични сили ще почерпиш от нея, ако я овладееш! Не тя тебе, а ти - нея! Слушам сега да говорят за мене, че съм бил "велик", и какви ли не там разни други глупости: да ме "канонизирали", за "светия" да ме обявели... А пък аз там, измежду всички, бях най-простият. И всичкото ми беше, че се отрекох от лишни думи. Ами си се върнах в Нашенско: да си работя, както ми стига умът и духът - моят ум и моят дух. Ах нашенецо, нашенецо, защо си толкова заспал? Пробуди се из дълбокия си сън! Не стигнаха ли ти пет века чужда робия, та сега си даваш и един шести - на робия под агарянина в самия себе си? Събуждай се, събуждай се! Тръгвайте, мили братя нашенски: изведете народа си на неговия път! Дайте му нов век - същинско народно самоуправление, в което да бъде всекиму своето! Дайте му свободна и чиста република! Забелязано е от памтивека, че такова нещо - да се освободи народът - стои все в ръцете на младите. Ако сте ме взели в сърцето си, вие, нашето подрастващо поколение, бързайте един час напред, че времето отива! Утре ще се простите с живота - ще остареете, което е все то. Така че гледайте, бързайте! Светът постоянно свършва и постоянно почва. Ала това е друг свят - без тези, чиято кръв е изстинала. Иде второто пришествие Нашенско, дето козите и овцете ще се делят! Чиста свобода за нашенеца и всекиму своето! И на думи не гледайте, но на работа! Вашият път е както ви стига умът - вашият ум. Казвайте си един на друг кривиците, па се поправяйте и вървете заедно, ако ще сте хора! Никой нищо да не разваля, което по висшегласие! Защото друг път няма: вишегласието е пътят на истината за дела! Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече ”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”