“Хората правят живота толкова интересен. Представяш ли си, че във Вселена пълна с толкова чудеса, те успяли да измислят скуката? Удивително!”

“Не бъди толкова сладък, че да те изядат.”

“Направи да те обичат с примера на живота си.”

“Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?”

“Отиваш си! Тихо! На пръсти! Напускаш живота ми с лекота. Не, не сънувам. Въпроси задавам с мълчаща уста. Няма какво да говорим. Говорим ли? Всъщност мълчим. Някак шума на тополите превръща словата ни в грим. Няма да моля. Мълча си. Сърцето ми свито кърви. Сега те разбирам, не споря. Но ти си отивай! Върви! Заринат във куп измишльотини, стъпките чувам, без звук. Оглозгани чувства се носят във въздуха. Лъха на студ. Нищо, че слънчева жега камък навън разтопява. Изпращам те с поглед, тъй нежен - май само това ми остава." - "Отиваш си тихо" - Камен Илиев”

“...човек става наистина възрастен, когато съумее да прости на родителите си това, че те имат точно толкова недостатъци, колкото който и да е друг човек ... и после да признае, че въпреки ограничеността на собствените си разбирания, те са направили за него най-доброто, на което са способни.”