“Имаше едно кътче в неговото сърце, заето от другата, и той не можеше да я прогони оттам. Едно кътче, но то като болка обхващаше, владееше цялото му същество.”

“Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стояна. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувстваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да им даде.”

“Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…”

“Единственото, което имахме в изобилие, бяха книгите. Те бяха навсякъде: от пода до тавана, в коридора, в кухнята, във входното антре, по первазите на прозорците. Хиляди книги, изпълнили всяко кътче в апартамента. Имах чувството, че хората идват и си отиват, раждат се и умират, но книгите са вечни. Като малък мечатех да стана книга. Не писател- хората мряха като мухи, писателите не правеха изключение. Но не и книгите. Колкото и систематично да ги изтребваш, винаги има вероятност някой екземпляр да оцелее и да продължи да се наслаждава на живота от някоя лавица в ъгъла на забравена от Бога библиотека в Рейкявик, Валядолид или Ванкувър".”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“Нова сила гореше сега в него, нови крила имаше на рамената си: детето! Като мислеше за още нероденото дете, той пак мислеше само за Ния, но сега тя беше някак нова и като че ли имаше някакво двойно име в мислите му. Тя беше във всяка негова мисъл, ала вече не беше самичка — там до нея, с нея имаше и друг някакъв, неясен образ, друго някакво същество, непознато още, но също тъй мило.”