“Но казват, че е прекалено опасно да мечтаеш за конкретни неща, защото мечтите могат да се сбъднат, а времето им да е отминало."Записки от затвора”

“- Да не би по международните линии да вземат само светлокоси стюардеси? - попита Вика с подкупваща искреност.- Ами нали разбираш... Джентълмените предпочитат блондинки... - отвърна с неподозирано превъзходство Ася, която вече бе успяла да се окопити.- Според мен премълчаваш нещо - каза Вика и доверително се приближи към приведената стюардеса. - В смисъл, че не точно джентълмените предпочитат блондинки... - И като се наслаждаваше на настъпилата пауза, тя се усмихна сладко, облегна се назад и каза: - Ако обичаш, донеси ми кафе без кофеин, "Бейлис" с лед и днешен брой на "Аргументи и факти".- Добре - отвърна мрачно Ася и след като срещна настоятелния поглед на Вика, разтегли устни в отработена усмивка, която влизаше в цената на билета.”

“Но да бъдеш истински обичан от куртизанка, е съвършено друга победа. При тях тялото е похабило душата, страстта е изгорила сърцето, развратът е бронирал чувствата..Те обичат по задължение, а не от увлечение..И когато бог разреши на куртизанката да се влюби, тази любов, която отначало изглежда като прошка, почти винаги се превръща за нея в наказание. Няма опрощаване на грехове без възмездие..”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“— Я стига, Саня — прегърна го приятелят му. — Знаеш ли какво е казал навремето един мъдрец: щом душите не умират, значи, когато се сбогуваш, отричаш раздялата!”

“Реалността е за тези, които не могат да понесат да живеят в мечтите”

“За да служите на народа, вие нямахте друго, освен да се борите срещу "лошите". А това бяха те - "другите". Вие бяхте добрите, правите. Знаехте, наясно бяхте, кои са враговете. А ние трябва да се борим срещу... себе си! И без убиване. Няма вече "Бум-бум"! срещу агите. Защото, новите, днешните аги сме си самите ние! Та очевидно, не това - ножът - е средството. Трябва да се научим да се преборваме с нас самите: да се самонадвиваме, самопобеждаваме, себе си да освобождаваме от сами назе си. И то без "бум-бум!", без "нож". Много е трудно, много сложно е. Кое е поредно и аз не знае, но дай Боже да бъде последно - освобождение, трябва да дойде, трябва! Че то остави всичко друго, ами с настоящата си наша "робия на сами себе си", за посмешище на света станахме. Като чу всичкото това, човекът от паметника много се натъжи. - Да, трябва. Ясно е, че трябва! - въздъхна той. - Защото за човека първа длъжност е да бъде господар на себе си. Тъй че не може без новото, вече окончателно освобождение. Но то ще дойде само от вас: не от мене, не повече от нас, едновремешните будители. Ние ви освободихме от агите вън от вас. Обаче за свободата от тия вътре във вас - от вълка в душата ви - ще трябва да се помолите земята наша благатка да ви роди нови водители. А вие - да вярвате в освобождението, да, но и за него да залягате. Защото вярата без дела какво е?Ах, Бойо, Бойо, само делата на смъртните са обаче от стойност! Защото те, ако потрябва, могат да бъдат заплатени и със смъртта на борещия се. А безсмъртните, не могат да се намесят, защото в невъзможност да заплатят цената на борбата, тоест саможертвата в плът и кръв, трябва да стоят вън от полесражението. Че само дело, за което човек и живота си залага, има стойност... О, да можех още да умирам, колко много още бих сторил! Колко още бих бил готов на смърт за вас, скъпи мои нашенци! Но не мога, уви! Защото влязох в живота вечен. Ах, защо ли ми е вечния живот, на мене, който не съм никога нищо искал за себе си, като ви гледам, че пак имате нужда от моята помощ, а не мога да ви помогна! За какво ми е тоя "живот вечен"! - И сълзи покапаха от очите му. Плачеше, защото не можеше още веднъж да умре за нас... Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма пом”