“СЛУЧАЙНА ЛЮБОВСнегът отвън тропосва две пътекии ги зашива с бял конец в една.Вървят жена и мъж... Със стъпки лекидо тях върви любов, след тях вина.Голямата вина ще ги намери,ще седне в светлината на свещтаи в пламъка на двете изневерище хвърли сянка, дим и пустота.И ще си тръгне пак със стъпки леки,с един въпрос неясен и суров :Щом утрото разделя две пътеки,любов ли е случайната любов?”

“Е, хубаво де, и аз съм чула, че има люде, дето в книги са ги туряли, та и мене щом ме туриш, какво ще ми дадеш? Я ще си умра и да седа в книгите, нема да ми дадат да видям пак слънчицето, само небето го дава, еднъж!…Небето ми е прибрало и двата мъжа, дето ме водиха, и сичките ми деца, мене ще отведе при тях. Я нища да ме делиш от тях, немой ме спира! – примолих й се на тай жена.”

“С Клоуи лежим голи на пода на миниатюрния ни апартамент и пием студен чай. Април е, нетипично топло, отворили сме прозорците и сме пуснали вентилатора. Навън ръми, чуваме как децата шляпат по мокрия асфалт на улицата, а съседите ни доминиканци се смеят сред облаци синкав дим. Клоуи поставя запотената чаша студен чай върху бледата кожа над пъпа си и ме кара да обещая, че никога няма да я напусна. Това е една от любимите й игри, аз я целувам по рамото и обещавам. Двамата сме на по двайсет и три, отскоро женени, а след шест месеца ще напуснем този латино квартал и ще се нанесем в малка къща в северен Хюстън. За да отбележим началото на новия си живот, ще осиновим малък черен лабрадор, когото ще наречем Джак, а три дни по-късно – понеже толкова обичаме Джак – ще купим още едно паленце, този път женско, за да си правят компания. Пред дома си ще имаме голяма веранда, а на нея – люлка и всяка вечер ще седим отвън с кучетата, ще пием бири „Корона”, ще слушаме Чет Бейкър, изумени, че живеем в къща с гараж и алея, и цъфтящи джакарандови дръвчета в предния двор. След година Клоуи ще си намери нова работа в една галерия в квартала на артистите и три дни след двайсет и четвъртия си рожден ден ще се прибере у дома от тази работа, както всяка вечер, и ще седне срещу мен на кухненската маса. Дланите й ще бъдат влажни, косата – намачкана. Ще изглежда толкова сериозна, че за миг ще реша, че е някакъв номер. Ще запали цигара и ще затвори очи. Ще хване ръката ми и ще каже, че още не може да намери думи за онова, което трябва да сподели. По-късно през нощта ще се обади на майка си в Калифорния, а аз ще седя в кухнята, ще пуша и ще слушам как плаче на телефона в другия край на къщата. Онази нощ нито един от нас няма да спи, макар че няма и да говорим много. Ще лежим в студената тъмнина като непознати, а на другата сутрин, без да се поглеждаме, ще минем покрай опашката на един ураган на път за малка клиника извън Хюстън, където аз ще седя сам в тъмна стаичка и ще измислям имена за детето, което току-що сме отписали.Ето това ще се случи. Само че този следобед, легнал до голото й тяло на мекия килим с цвят на зелен лимон, заслушан в дъжда и смеха, аз мисля единствено за кожата на Клоуи. Бледата кожа на младата ми съпруга, хладна и мека като името й. Отвън на улицата музиката се засилва, а Клоуи се претъркулва и започва отново – първо целува гърдите ми, после по-надолу. Затварям очи и знам, че след малко ще заспим заедно на тесния матрак, както правим всяка нощ, и ще слушаме шумоленето на вятъра сред палмите под прозореца, убедени в дълбокия си сън, че сме неспособни да бъдем жестоки.”

“Ще бъдеш в бяло - с вейка от маслинаи като ангел в бяло облекло...А мисля днес; света прогнил от злоне е, щом той е твоята родина.И ето усъмних се най-подирв невярата тревожна - искам мир.И с вяра ще разкрия аз прегръдки,загледан в две залюбени очи,и тих ще пия техните лъчи, -ще пия светлина, лечебни глътки.И пак ще се обърна просветленсвета да видя цял при ярък ден. И нека съсипни се той окаже!(Веднъж ли съм се спъвал в съсипни,залутан из среднощни тъмнини?)Аз бих намерил и тогава дажеобломки, от които да създамнов свят за двама ни, и свят, и храм.”

“Всеки от нас е получил два безценни дара: ум и време. От вас зависи какво ще направите с тях. Имате силата да определите съдбата си с всяка банкнота, която вземате в ръка. Вие и единствено вие имате властта да го направите. Похарчите ли я глупаво, значи сте избрали да останете бедни. Похарчете я за пасиви и ще се присъедините към редиците на средната класа.Инвестирайте я в ума си и научете как да се сдобивате с активи; в такъв случай сте избрали богатството като ваша цел и бъдеще. Изборът е ваш, само ваш. Всеки ден, с всяка банкнота, вие решавате дали да бъдете в редиците на бедната, средната или богатата класа. Изберете да споделите тези знания с вашите деца и ще сте избрали да ги подготвите за света, който ги чака. Никой друг няма да го направи. Вашето бъдеще и бъдещето на вашите деца се определя от избора ви днес, не утре. Желаем ви голямо богатство и много щастие в този приказен подарък, наречен "живот".”

“- Децата ни гледат през цялото време... те те виждат какъв си наистина. Ти мислиш как ще им четеш приказки, каква музика ще им пускаш... Как ще им се посветиш. Ама не става така. В крайна сметка нямаш време за никакво специално отношение. Те са си като част от живота ти, като всичко останало. И с тях ти си си какъвто си си. Те са свидетели на твоята истинска същност, а не Господ. Те те гледат непрекъснато, а не Господ. Те те изкушават, те те предизвикват да се ядосаш и да станеш лош... и да ги удариш. Ако се поддадеш и ги удариш? Ако съгрешиш? И ги превърнеш в лоши деца... и си продължил злото в живота... на още едно поколение. Те са ти Божието наказание и Божието опрощение. Ако си добър и забравиш себе си и своя яд, и не ги удариш... ако се отдадеш безкористно на децата си, те са твоето опрощение в тоя живот. Не Бог. Те са твоят Бог.”