“Въртящи се врати изхвърляха четвъртинки разговор на улицата.”

“Гласът й идваше отдалеч... Когато задуха, топлият средиземноморски вятър носи пясък, разкъсва дробовете и отнася всичко, което среща по пътя си, той плиска товара си право в лицата на хората.И гласът на Едит помете града, развихри се над площадите. Този глас, изплакнат в бистрата, възпя любовта на предградията, на улицата, на случайните срещи, на празненствата...”

“– Што работеше горе? – ќе прашаат, а сакаат да прашаат: „Чистеше ли клозети?“– Имаше некој таму? – ќе кажат, а сакаат да кажат: „Оваа сигурно спиела со Арапи, црнци, Англичани, со кого не?..“– Се врати да се видиш со твоите, а? – ќе прашаат, а мислат: „Се врати зашто ќе умреше за леб, не треба да ни објаснуваш, ние веќе сè знаеме!”

“Всеки петък - такъв беше адетът в село - нашите колибари се събираха на джумая. Попее ходжата, помолят се на аллах, сетне - съберат се под старата върба на лаф. Вареше се кафе, продаваха се шекерчета, леблебии, ставаше нещо си като пазар. От време на време се колеше и добитък, та колибарите се пооблажаваха с печенко и пърженко. Немаше тогава кино-мино, мереха се кефовете на кафе: едно кафе - кеф! Две кафета - курназлък! Три кафета - агалък!”

“Да обичаш, означава да се радваш на щастието на друг.”

“Животът е въртележка, на която никой не може да се задържи задълго. В края на краищата тя винаги се връща на същото място, като затваря кръга.”