“..кой каквото иска да говори -няма нивга аз гнездо да свия,рожби румени да ти отгледам,в къщи край огнището да шетам.”

“ВикВъв тази стая - тясна, тъмна, нискаумирам от неизцерима рана,че аз не съм възлюбена и близка,ни чакана от някого, ни звана.А искам само, само да обичам,жадувам искроструйно, светло вино;от всяка тъмна мисъл се отричам,край своя враг беззлобно ще отмина.И искам щедро, волно да отдавамтова, що в мен гори, трепти и пее,и в пищни празненства да разлюлявамнад скъпи гости звънки полилеи.Че мойта младост, огнено пламтяща,и моята душа на чучулига,и моето сърце животрептящо -като вихрушка над света ме вдигат.”

“Не смеем да се срещаме. Не смеем да се гледаме.Не смеем да си проговорим. Потеглят ни внезапно стъпките,но недостигнали, замръзват.Насочват се зениците,ала светкавично се отлоняват.Запалят се в сърцето думи,но стигнали до устните,изгасват.Сами сме крепостни стегни издигнали,от минали,неанулирани години,от любовта,от загубата,от животаи съдбатана скъпи,на любими хора.Стени непоклатими.А в тайните води на мисълтаръцете ни,като на тънещи,се диряти отмаляват,с крайчеца на пръститеда се докоснат.Но устните мълчат.Мълчат - да не излъжат.И всеки в крепостта сисе затваря.”

“Но как безумно бих те днес прегърналада можех пак при тебе там да бъда...”

“..не се отмиват от очите ми - очите ти,от устните ми - устните ти,от дланите ми - дланите ти,от сърцето ми - сърцето ти.За тази болкаизвор изцелителняма.”

“Иди при нея, мене прокълни - аз даже, както трябва, не обичам:мен и снегът валящ ме пияни,и всяка нова песен ме развлича.”

“..че над града вали,тъй както и в душата...И ние се опивахмес тъгата.”