“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Викам си, дай сега, Димитре, да видим какво е светът? Не е ли това, дето самичък си сторил, чиляците, дето си родил, дето те чакат и изпровождат? Е? И когато човек го прибере небето, пак ще си застане със звездата на мястото, дето е над неговът свят. Чиляк не може да се изцери от своя си свят, от мястото, дето се е родил, както не може да се изцери от баща си и майка си ...”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“...светът не съществува за мене, аз не съм пъпа на Вселената и светът не се върти около мене.Но това ме научи и на едно друго нещо..че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-често, по-умно и по-запълнено да изживее.Това е може би предназначението ни.Това, което сме взели, да дадем, да върнем...Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората”

“Човекът е изобретателен. Когато не може да се освободи от някой недостатък, започва да го култивира съзнателно. И със самия факт, че е вече искан, недостатъкът му добива и за него, и за другите вид на качество.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”