“Едно от най-обичаните и разпространени суеверия е това, че всеки човек има свои определени качества - че е добър, зъл, умен, глупав, енергичен, апатичен и т.н. Хората обаче не са точно такива. Ние можем да кажем за един човек, че той по-често бива добър, отколкото зъл, по-често умен, отколкото глупав, по-често енергичен, отколкото апатичен, и обратно, но няма да бъде справедливо, ако кажем за един, че е добър или умен, а за друг, че е зъл или глупав. А ние винаги така разделяме хората. И това не е право. Хората са като реките: водата във всички е еднаква и навред е една и съща, но всяка река бива ту тясна, ту бърза, ту широка, ту тиха, ту чиста, ту студена, ту мътна, ту топла. Така и хората. Всеки човек носи в себе си наченки на всички на всички човешки качества и понякога проявява едни, понякога други, а понякога съвсем не прилича на себе си, без да е изменил нищо от същността си. У някои хора тия промени са особено резки.”

“Идва момент, в който просто обичаш някого. Не защото е добър или лош, или какъвто и да било. Просто го обичаш. Това не означава, че ще бъдете заедно завинаги. Не означава, че няма да се нараните взаимно. Значи само, че го обичаш. Понякога въпреки това, което е, а понякога заради това, което е. И знаеш, че и той те обича, понякога заради това, което си, а друг път въпреки него.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Разкажи ми за снега- каза Муминтрол и се отпусна в татковия избелял от слънцето градински стол.- Просто не мога да го проумея.Нито пък аз- увери го Тоо-тики. - Мислиш си, че е студен, а като направиш от него снежна къща, става топъл. Мислиш си, че е бял, а понякога става розов и друг път- син. Може да е най-мекото от всички неща, но може и да е по-твърд от камък. Нищо не е сигурно.”

“...светът не съществува за мене, аз не съм пъпа на Вселената и светът не се върти около мене.Но това ме научи и на едно друго нещо..че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-често, по-умно и по-запълнено да изживее.Това е може би предназначението ни.Това, което сме взели, да дадем, да върнем...Това, което сме взели от хората, да го върнем на хората”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”