“Каква съдба след толкова годинисъбра ни тоя шумен ресторант?Звънят нелепо чаши и чиниигнети, пропукан, ниския таван.Оркестърът гърми. И полилеятсе клати застрашително над нас!Не мога аз щастливо да се смеяи с другите да пея с весел глас...И ти, която някога обичахс такава нежност, болка и тъгаи щастие единствено наричах,усмихваш се отсреща ми сега.Аз бавно вдигам чашата и пия:спокоен, безразличен и студен.Но как от теб, но как от теб да скрияпожара, незатихнал още в мен?Но как да заповядам да не бие тъй силно неспокойното сърце?Аз пак наливам чашата - и пия...Треперят леко моите ръце.Защо тъй нежно грее твоят поглед?Защо сълза в очите ти блести?Нима неповторимата ни пролетда възкресиш, да върнеш искаш ти?Нима ти имаш сили да заровишда съживиш мъртвеца във пръста?... Повярвал бих, повярвал бих отновои в хората, и в теб, и в любовта,ако сега, ей тук, пред всички другипред техните учудени лица,пред погледа уплашен на съпруга,пред погледа на твоите деца,внезапно, като в приказка прекрасна,като в чудесен, фантастичен сън,целунеш ме задъхано и страстнои тръгнеш с мен - в нощта,в дъжда - навън ...”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“Кажи ми, Господи,защо съм лице от твоите лица -да гледам с ужас как на косъмвисят душите на деца,да слушам как животът плачеи майки как в катрана врат;и как след зимата и здрачапристига вместо пролет - ад.Кажи ми, имаше ли смисълда се родя и да родямечти, които съм отписалот кошера и от меда...Не виждаш ликак в мен се сривасветът и как избухвам в миг,превърнат цял от рана живав един безкраен страшен вик.”

“Защо трябваше човек достатъчно добре и непременно да се отрови от силикатите на живота, за да може да оцени някога естеството на всичко, което непременно го кара да си спомни какво е загубил - в една такава селска къща, изоставена и от мъртъвците. И когато нощният вятър блъсне комина, разлюлее стените и прочисти съзнанието, изведнъж виждаш върволицата от грешки в безкрайността, които пак ще повториш в същия ред, дори ако след единствения ти живот те очаква друг и друг, тъй като дяволите в човека са също толкова многобройни, колкото и ангелите. И едничката ти награда или удовлетворение е избистреното ти съзнание в такива моменти да обхванеш всичките ти грешки и инстиктивно да ги потретиш.”

“МОЯТА МОЛИТВА"Благословен бог наш..."О, мой боже, правий боже!Не ти, що си в небесата,а ти, що си в мене, боже -мен в сърцето и в душата...Не ти, комуто се кланяткалугери и поповеи комуто свещи палятправославните скотове;не ти, който си направилот кал мъжът и жената,а човекът си оставилроб да бъде на земята;не ти, който си помазалцаре, папи, патриарси,а в неволя си зарязалмойте братя сиромаси;не ти, който учиш робътда търпи и да се молии храниш го дор до гробътсамо със надежди голи;не ти, боже на лъжците,на безчестните тирани,не ти, идол на глупците,на човешките душмани!А ти, боже, на разумът,защитниче на робите,на когото щат празнуватденят скоро народите!Вдъхни секиму, о, боже!любов жива за свобода -да се бори кой как можес душманите на народа.Подкрепи и мен ръката,та кога въстане робът,в редовете на борбатада си найда и аз гробът!Не оставяй да изстинебуйно сърце на чужбина,и гласът ми да преминетихо като през пустиня!...”