“Бавно - тъй ароматът на близък пожар стига до нас преди всичко останало - се приближила до него, докоснала с устни челото му - топло било, но не прекалено; с устни - страните му - и те топли - не повече; после скулите, шията ... И нататък. Съблякла го леко - почти с тананикане,- пребродила и го познала, докосвайки го толкова пъти, колкото целуването ѝ се нанасяло върху стенещото му от сладкия ужас тяло, и станало тъй, че го имала целия и всяка негова част поотделно, а той пак бил непокътнат, но пълен само с въздух - изсмукано зърно чауш.”

“Други диктуват убежденията му, каквито той всъщност няма, но му стига другите да вярват, че има. Другите бяха за него водеща сила и основна грижа. Искаше не да бъде велик, а да го смятат за велик. Не искаше да строи, а да му се възхищават като строител. Крадеше от други, за да впечатлява други. В това се състои истинското себеотрицание. Той измени на своето его и го захвърли. Но всеки го смята за себичен.”

“Наш Тотко отиде при него, прегърна го по своя си начин, мушна пищова между двамата и го довърши.Ибах го, тоз застреля половината дружина! Космите му потни, увиснали на кичури над страните, лице му освирепяло, сетрето му отпред в кръв, като Ангел смерти снове насам-натам,трепе и едните, и другите. Брате, тоз не си поплюва! Аз го знаех, че е такъв, но все пак не чак дотам. Да не опра накрай и аз до него? Ще ми ос-с-свободи д-д-душата като едното нищо, капка съмнение нямам! Той е прочия ранен в ръката, но лявата, та туй не му много пречи. Превърза ся с помощта на Асенчо и си кара как си знае. Странен чиляк е Наш Тотко. Като сичкие тук, кои бяха. Сички те бяха странни хора.”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Ришар Лафарг крачеше бавно по застланата с чакъл алея, която водеше до мъничко езеро сред горичката край оградата на вилата. Нощното небе беше ясно в юлската вечер, осеяно с млечнобели трепкащи искрици.Двата лебеда тънеха в спокоен сън зад разстланите водни лилии, извили шии под крилете си, дребната женска ласкаво се бе сгушила до по-внушителното тяло на самеца.Лафарг откъсна една роза и вдъхна за миг сладникавия, почти отблъскващ аромат, преди да се върне назад. Зад липите край алеята се издигаше плътният и лишен от всякакво изящество силует на ниската къща.На приземния етаж бе кухненското помещение, където Лин, камериерката, навярно се хранеше. Отдяснобеше по-светло и се носеше приглушено бръмчене: там беше гаражът, където шофьорът Роже се занимаваше с двигателя на мерцедеса. И най-сетне – просторният хол, през чиито тъмни завеси се процеждаха само няколко лъча светлина.Лафарг вдигна очи към първия етаж и погледът му се спря върху прозорците на обиталището на Ева. През открехнатите капаци мъждееше сияние и се носеха нотите на плаха мелодия на пиано: първите тактове на The Man I Love…Лафарг потисна раздразнението си, влезе с бързи крачки във вилата, затръшна вратата, почти изтича до стълбището и го изкачи на един дъх. Когато стигна на етажа, замахна с юмрук, но после се овладя и се задоволи да почука със свит показалец.Отлости трите резета, запречващи отвън вратата на апартамента с обитателката, която упорито оставаше глуха за неговия зов.Затвори безшумно вратата и влезе в будоара. Помещението тънеше в мрак, единствено лампата с абажур на пианото хвърляше приглушена светлина. В дъното на спалнята, в съседство с будоара, рязко неоново бяло петно от банята открояваше ярко края на апартамента.Насочи се в полумрака към уредбата и спря звука, прекъсвайки първите ноти на музиката от плочата с The Man I Love.Овладя гнева си, преди да промърмори с равен, лишен от упрек тон една все пак кисела забележка относно разумния срок за гримиране, избор на рокля и подбор на подходящи бижута, съобразени с вечерята, на която той и Ева бяха канени. После отиде до банята и сподави ругатнята си, когато видя младата жена, потънала в гъст пашкул от синкава пяна. Въздъхна. Ева пресрещна погледа му; стори му се, че съзира предизвикателство, и това го накара да се ухили. Поклати глава, почти развеселен от подобна детинщина, и напусна апартамента…Когато се върна в салона на партера, си наля скоч от бара до камината и го изпи наведнъж. Алкохолът опари стомаха му и лицето му се сви в болезнена гримаса. Отиде до интерфона, свързан с апартамента на Ева, натисна бутона и се прокашля, след което изрева, притиснал устни до пластмасовата решетка:– Умолявам те, побързай, боклук такъв!Ева подскочи стреснато, когато двете колонки от 300 вата, скрити в преградите на будоара, възпроизведоха с пълна мощ рева на Ришар.Тя потръпна, преди да излезе бавно от огромната кръгла вана и да навлече хавлията. Седна пред тоалетната масичка и започна да се гримира с бързи и резки движения.Управляваният от Роже мерцедес напусна вилата във Везине и се насочи към Сен-Жермен. Ришар наблюдаваше отпуснатата до него Ева. Тя пушеше небрежно, поднасяйки от време на време цигарето от слонова кост до тънките си устни. Уличните лампи осветяваха на равни интервали купето на колата и хвърляха мимолетни отблясъци по плътно прилепналата рокля от черна коприна.Ева седеше с отметната назад глава и Ришар не можеше да види лицето ѝ, озарено само от краткото припламване на цигарата.”