“Отиваш си! Тихо! На пръсти! Напускаш живота ми с лекота. Не, не сънувам. Въпроси задавам с мълчаща уста. Няма какво да говорим. Говорим ли? Всъщност мълчим. Някак шума на тополите превръща словата ни в грим. Няма да моля. Мълча си. Сърцето ми свито кърви. Сега те разбирам, не споря. Но ти си отивай! Върви! Заринат във куп измишльотини, стъпките чувам, без звук. Оглозгани чувства се носят във въздуха. Лъха на студ. Нищо, че слънчева жега камък навън разтопява. Изпращам те с поглед, тъй нежен - май само това ми остава." - "Отиваш си тихо" - Камен Илиев”

“- Ах, месер, та това е и моето най-горещо желание! Но баща ми настоява да остана тук, за да поема делата на търговията, и заплашва, че ако пак се върна в Париж, няма да ми даде и пукната пара. А какъв е смисълът да си в Париж, ако трябва да работиш и да се издържаш, месер?!- Смисъл няма - рекох, - но ти не вярвай на баша си. Баща ти е, няма да те изостави.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“На майка миМамо.И аз ще се завърна, както винаги.И както винаги, най-неочакванопрозореца ти ще изпълня в тъмното -не ставай изненадано от стола си.Не падай във ръцете ми -погледай меи позволи ми да сваля палтото си.Да насека дърва и във нозете тида коленича - да запаля печката.Над куфара ми се склони усмихнато.Над дрехите ми, книгите ми, мислите.И докосни ги, моля те, накарай меотново да обикна тежината им.Не се страхувай - пристъпи в душата ми,прозорците й избърши, пред някогогостоприемно разтвори вратите й -върни на огледалото й блясъка.И изпълни и счупените съдовесъс сребърната влага на очите си,за да живея - за да нося винагивъв мислите си твоето присъствие. Мамо,не остарявай, моля те, и никогане вярвай през деня на огледалото.В очите ми се гледай непрекъснато,Съпротивлявай се срещу тъгата си.За здравето си се бори отчаяно.И защищавай, моля те, душата сиот бръчките, от пясъка на времето.Не казвай, че е суета - понякогаси освожавай със червило устните...И не умирай - заповядвам ти! -до края.До края съществувай във живота ми!Явявай се в най-страшните ми сънищасъс бялата си рокля -съзерцаваа меот погледите на жените - тихите...Да се обърна стреснато след някояи да те видя във дъжда -в прозорците,в балконите, в дърветата и в себе си.Мамо. Не ме изоставай,мамо.”

“Колко си хубава! На М.К.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубавиНе се измъчвай повече - обичай ме!Не се щади - обичай ме!Обичай месъс истинската сила на ръцете си,нозете си, очите си - със цялотоизящество на техните движения.Повярвай ми завинаги - и никогати няма да си глупава - обичай ме!И да си зла - обичай ме!Обичай ме!По улиците, след това по стълбите,особено по стълбите си хубава.Със дрехи и без дрехи, непрекъснатоси хубава... Най-хубава си в стаята.Във тъмното, когато си със гребена.И гребенът потъва във косите ти.Косите ти са пълни с електричество -докосна ли ги, ще засветя в тъмното.Наистина си хубава - повярвай ми.И се старай до края да си хубава.Не толкова за мене, а за себе си,дърветата, прозорците и хората.Не разрушавай бързо красотата сис ревниви подозрения - прощавай мивнезапните пропадания някъде -не прекалявай, моля те, с цигарите.Не ме изгубвай никога - откривай ме,изпълвай ме с детинско изумление.Отново да се уверя в ръцете ти,в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!Как искам да те задържа завинаги.Да те обичам винаги -завинаги.И колко ми е невъзможно... Колко сити пясъчна... И моля те, не казвай ми,че искаш да ме задържиш завинаги,да ме обичаш винаги,завинаги.Колко си хубава!Господи,колко си хубава!Колко са хубави ръцете ти.И нозете ти колко са хубави.И очите ти колко са хубави.И косите ти колко са хубави.Колко си хубава!Господи,колко си истинска.”