“Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим."В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така...”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най-сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.”

“Аз не обичам изхода фатален и няма да ми писне да съм жив. И мразя се, когато съм печален, когато пея, а не съм щастлив. Аз хладния цинизъм не обичам /Не вярвам във възторга въобще!/, през рамото ми някой да наднича, писмата ми друг да ги чете. Аз мразя разговори полусмели, полунеща да шепнат с полуглас. Аз ненавиждам в гръб когато стрелят, когато в упор стрелят - мразя аз. Аз не обичам с клюки да се калям, а също и съмнението зло. Аз не обичам змийски да ме галят, с желязо да ми стържат по стъкло. Аз мразя ситите душички, свити, аз предпочитам истинския риск. Да бъдеш честен вече е събитие и чест е днес да бъдеш ти сплетник. Аз мразя счупени крила да виждам, изпитвам жал, но само към Христа. Насилието както ненавиждам, така и ненавиждам слабостта. И мразя се, когато се страхувам. Когато бият някой без вина. Когато във душата ми нахлуват и в нея храчат своята злина. Аз мразя - и манежи, и арени - там сменят милиона за петак. Дори след най-големите промени аз няма да ги заобичам пак.”

“На Богородичния празник ми се явява света Богородица.Слиза по един тъничък облак от небето, и тука слиза в градината, и дойде, та седна до мене.- Не се кахъри, Дафино, успокой сърцето си, ще го дочакаш твоят син. Майката трябва да може и най-дългото да дочака. И ти трябва сила да имаш! Със сила в душата всичко се дочаква!Като ми сече тъй, ми стана драго. Не мога да не й вярвам на Богородица, синът си от възкресение дочака и цял свят го знае.Сядам, сине, на стълбата и чакам.”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”