“Не се нуждаеха от часовник, за да разберат, че им оставаха малко повече от деветнайсет часа. Не възнамеряваха да спят тази нощ. [..]- Казах ти. Не искам да живея в свят без теб..”

“Само че не в опиянение, а в съзнание желая да живея! - извиси се сега пък моя глас. И не щастие, а разбиране търси умът ми, умът на човека! Аз, човекът, се стремя да разбера, да разбера! "Умират, и то - без мъдрост..." Не съм съгласен, не искам да "умра без мъдрост"! Не съм готов да се откажа! В мене, човека, е заложено друго! Програмиран съм за повече, отколкото само... земя! Не, не и не: аз не съм готов, да се задоволя със "зелените пасбища на живота"! Та аз теле ли съм? Не, благодаря, аз съм повече от само природа, та да ми стигат "зелените пасбища"! Па макар и така апетитни, както ми ги вие предлагате!”

“Този дентака е тънък -само звуки ще се скъса.В твоя сянка се препънах,в твоята въздишка къса.Не успя ли да ме видиш,как изгарям, как не дишам,как се давя от обида,че не мога да ти пиша,че не мога да те имам,че не мога да те чуяи студенототи имев топли думида обуя...”

“Искам да ме изслушваш, без да ме съдиш.Искам мнението ти -не съвет.Искам да ми вярваш, без да изискваш.Искам помощта ти, но не и да решаваш вместо мен.Искам грижите ти, но не и да ме обезличаваш.Искам да ме гледаш, без да проектираш своите неща у мен.Искам прегръдката ти да не ме задушава.Искам да ме окуражаваш, без да ме насилваш.Искам да ме подкрепяш, без да се нагърбваш с мен.Искам да ме защитаваш без лъжи.Искам да си близо, без да ме завземаш.Искам да познаваш моите черти, които най-силно те отвращават.Искам да ги приемеш, без да се опитваш да ги промениш.Искам да знаеш…че днес можеш да азчиташ на мен…Безусловно.”

“За това си мислех, ... че живея живота си в кавички. Мога да си взема ключовете и да се прибера "у дома", където ще "правя секс" с "моя съпруг" - както правят сума ти хора. И както правя аз от сума ти години. И не обръщах внимание на кавичките, нито забелязвах, че живея в тях ...”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”