“Като бетонен блок над нас тежи барутната тревога. Душите ни ръмжат: - Война! В душите кръв, и смут и огън. Аз виждам тоя смут дори сега във фабричните комини, на запад в залеза или в небето тъй спокойно синьо. И в тези дни, кажи ми ти, когато ни притягат в обръч, в сърцето, грях ли е, кажи, че пазя още кът за обич? Кажи ми грях ли е, че пак, дори и в този шум фабричен, процепен с зъл картечен грак, си мисля: - Колко я обичам!... Да, вярно, мъничкият свет на нашата любов е тесен, затуй със поглед, впит напред, ти пиша толкоз малка песен.”

“СЪН- Лорй, не спиш ли? Чуваш ли, Лорй? "По-тихо! Скрий главата си! Отвън на педя са от нас, не говори!" - Лорй, сънувах толкоз хубав сън!... Почакай... как започваше?... Така... Войната свършена... Разбираш ме, нали? И всичко е във нашата ръка, нали така, Лорй? Работех пак в завода. А пък то уж същия завод, машини същи, но частите им блеснали - злато! И ставите им някак по-могъщи. В завода ти, Лорй, си надзирател и казваш: "Днеска искам триста болта!" "Добре, Лорй, отлично, мой приятел!" И двамата се смееме доволни. А вънка тъй широк е небосвода!... Блести небето, въздухът блести! И дишаш, дишаш толкова свободно! И сам не вярваш, че това си ти. - Лорй погледна другия в очите (те бяха толкова детински днес), усмихна се и каза, уж сърдито: "Какъв си ти мечтател, Фернандес!" На изток гаснеха звездите. Мрака отстъпваше във паника, без строй. Сигнал за бой! Започваше атака...”

“Аз вярвам в прераждането на душите. От първия още ден моята душа е тъй огорчена и отвратена от тоя свят, че за мене е ясно: сигурно някога е живяла в друг, по-съвършен.”

“Аз искам да те помня все така: бездомна, безнадеждна и унила, в ръка ми вплела пламнала ръка и до сърце ми скръбен лик склонила. Градът далече тръпне в мътен дим, край нас, на хълма, тръпнат дървесата и любовта ни сякаш по е свята, защото трябва да се разделим."В зори ще тръгна, ти в зори дойди и донеси ми своя взор прощален - да го припомня верен и печален в часа, когато Тя ще победи!" О, Морна, Морна, в буря скършен злак, укрий молбите, вярвай - пролетта ни недосънуван сън не ще остане и ти при мене ще се върнеш пак!А все по-страшно пада нощ над нас, чертаят мрежи прилепите в мрака, утеха сетна твойта немощ чака, а в свойта вяра сам не вярвам аз. И ти отпущаш пламнала ръка и тръгваш, поглед в тъмнината впила, изгубила дори за сълзи сила. - Аз искам да те помня все така...”

“- Колко съм щастлив и спокоен тук. Прекрасно е да живеем в този ритъм - споделя Пам - в града печелившият модел, който ми налагат, ме отвращава с агресията и амбицията си, а простотията по улиците ми влиза дори без да я виждам.”

“Понякога постигаме в себе си тихо щастие, като се заглеждамЕ в птиците, цветята и въобще в природата, и ни се струва, че навлизаме в един чудесен свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и на човека.”

“Не те измести никой - Елисавета БагрянаНе те измести никой в тази къща.И стола ти е празен в моя кът,и в книгата ми никой не обръщалиста - недоизчетен този път.Не гледа в лятна вечер никой с мене,на прага седнал, звездния екран,и никой не поема удивенобукета, рано сутринта набран.Когато зъзна, никой не намятас любов на плещите ми топъл шал -и в жега, с витошка вода налята,не ми е нежно чашата подал.Минава пак година след годинаи сменя се сезон подир сезон.Връхлита буря, свлича се лавина,от сняг или от плод се скършва клон...И видимо в дома тук няма нещоза тебе да напомня всеки миг -ни някакви любими твои вещи,ни в рамка на стената твоя лик.Ти с въздуха край мене ме обгръщаш,в кръвта ми влязъл, твоя пулс тупти -не те измести никой в тази къща,в която всъщност и не влезе ти.”