“Покачих се на тавана. Светнах с батерийката и заварих най-големия безпорядък на света. Стари сандъчета, изпочупени кресла, извехтял абажур, легени и кофи, продънени, разбира се, парцали, кутии и какво ли не, рамки от картини, опънати платна, засъхнали бои, счупени четки. Непроходимо. Аз, обяснимо не влизам никога в този таван. Но жената? Така ли ѝ е отмиляло всичко, та не е изхвърлила ненужните вещи, да измете, да подреди?”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Попита ме откъде бях - дали от България, или от Румъния...Разбира се, че съм страхотна и съм българка и ти не знаеш какво е това...Почувствах се като рапър, думите започнаха да излизат от устата ми равномерно и така, както белите не могат да рапват, но го слушат, така и белия човек срещу мен не разбираше какво говоря, но ме слушаше. Беше объркан от хода ми. Почувствах се като негър с бяло лице, който току-що се е освободил от робство...Аз, белият негър, продължих българският си рап в лицето на чистата Холивудска раса.”

“Книги се пишат по най-шашави причини. Някои са написани, за да изплатят ипотека, други — за да спасят света, а трети — просто от нямане какво да се прави. Един от любимите ми анекдоти е за писателя, дето се хванал на бас, че е буквално невъзможно да се напише толкова КОФТИ книга, та да не се намери кой да я издаде. И какво станало по-нататък — писателят взел, че написал най-тъпия и най-шаблонния роман, на който бил способен… И не само успял да го продаде, ами и публиката настояла за над две дузини продължения (Не мога да викажа името на писателя: току-виж наследниците му ме осъдили, а пък не разполагам с документи. Поразпитайте на всяко събиране на фантасти — този анекдот е доста известен.)”

“Само че не в опиянение, а в съзнание желая да живея! - извиси се сега пък моя глас. И не щастие, а разбиране търси умът ми, умът на човека! Аз, човекът, се стремя да разбера, да разбера! "Умират, и то - без мъдрост..." Не съм съгласен, не искам да "умра без мъдрост"! Не съм готов да се откажа! В мене, човека, е заложено друго! Програмиран съм за повече, отколкото само... земя! Не, не и не: аз не съм готов, да се задоволя със "зелените пасбища на живота"! Та аз теле ли съм? Не, благодаря, аз съм повече от само природа, та да ми стигат "зелените пасбища"! Па макар и така апетитни, както ми ги вие предлагате!”

“Една малка трилистна детелинка рано сутринта кихна силно и гневно:- На какво прилича това? Никой не ми обръща внимание! Никой не ме забелязва! И защо? Защото имам само три листенца. Ще трябва да отида на лекар и да разбера как да ми порасне четвърто. Лекар в градината беше Мотиката. Нищо не можеше да я спре, когато лекуваше цветята от плевелите.- Госпожо Мотико - проплака трилистната детелинка, - толкова съм нещастна! Кажете, моля, как да ми порасне четвърто листенце, за да мога и аз да се радвам на всеобщо внимание?- Глупава си ти, това ще ти кажа! - отговори Мотиката. - Виж се - живееш, зеленееш, поливат те, никой не те закача! ...- Е, да, но ... - въздъхна трилистната детелинка, - но четирилистните ...- Глупава! Това е четирилистната детелина, - прекъсна я Мотиката. - Ти знаеш ли какво става с четирилистните ти сестри, след като ги откъснат?- Не - промълви трилистната детелинка.- Така си и знаех! - продължи Мотиката. Увяхват за два часа и никой не се интересува от тях. Ти такава съдба ли искаш?- Не-е-е ... Аз ... - обърка се детелинката и млъкна. Млъкна и повече никога не заговори за своите мечти, но от време на време в съня си се виждаше с четири листенца и това я караше да потръпва от радост.”