“Прекалено трезв народ сме или по-точно, живели в мъка от векове, ние не умеем да се радваме.”

“Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се радваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.”

“Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!”

“.... ние повече или по-малко се храним с думи; в мълчанието - било то тежко, от нежност - доживява всяка обич.”

“Една неистова любов, обсебване, зараза на душата, от която никъде не можеш да се скриеш, от която никога не можеш да избягаш. Любов по-страшна от страха, по-жива от живота. Няма думи, свещи, комплименти. Няма тела. Нито цветя и усмивки. Няма аз и ти, ние двамата. Любов, в която аз съм ти." - Брулени Хълмове”

“Общоприето е схващането , че човек се чувства наранен , когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов.Родени сме , за да обичаме . Може да се каже че сме машини за любов , създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила , когато даряваме любов.Светът ни кара да вярваме , че нашето добруване зависи от хората , които ни обичат. Но това е изопачено разбиране , причина за много от нашите проблеми . Истината е , че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.Въпросът не е в това , какво получаваме в замяна . Въпросът е какво даваме !”