“Прямо на «железках» стояло огромное жутковатое строение с трубой. Позади него, цепляясь друг за дружку, выстроились в ряд одинаковые обшарпанные сарайчики. И конструкция с трубой, больше всего напоминавшая паровую машину немыслимых размеров, и сарайчики были на колесах, а колеса в свою очередь стояли четко по «железкам».”

“Он вообще на удивление быстро свыкся с мыслью, что рядом с ним шагает труп. Даже удивляться перестал, здраво рассудив, что у каждого свои недостатки, главное, чтоб человек был хороший. А живой он, мертвый ли, в носу ковыряет или на мостовую на площади перед зданием Совета плюет, это уже мелочи.”

“Алеко би могъл да създаде партия на веселите хора и тя щеше да спечели изборите, а той щеше да стане премиер...А младежта си избира винаги по един кумир, да вярва в него. Тя си бе избрала Алеко — Щастливеца. Защото той ѝ импонираше. Той ѝ даваше идеал за човека и за живота. Той искаше щастие. Той пътуваше. Той живееше. Той бе щастлив в нещастието си – младежта винаги търси бедни и честни хора за свои кумири.”

“Просяк Пред портите на храма бял, чиито двори зид огражда стоеше просяк почернял от глад, страдания и жажда. Хляб просеше гласът му слаб и скръб го мъчеше свирепа, а някой камък вместо хляб постави в празната му шепа. Така те молех аз преди за обич чиста и голяма. Така и ти възнагради надеждата ми със измама.”

“На света няма нищо по- трудно от откровеността и по- лесно от ласкателството. Ако в откровеността има поне една стотна нотка фалш, веднага настъпва дисонанс, а след него скандал. А в ласкателството дори всичко, до последната нотка да е фалшиво, то и тогава е приятно и се слуша не без удоволствие; макар и с грубо удоволствие, но все пак с удоволствие. И колкото и да е грубо ласкателството, в него винаги поне половината изглежда истина."-”

“Като момче обичах да ходя бос по тревата, из ливадите. Берях гъби, киселец, цветя. Това се е запечатало в паметта ми. И това ще отнеса в гроба - зелени ливади, босо момче, което припка и пее ... Къде, къде съм пял аз тук в града? Къде съм пял в София? В Женева? В Париж? Никъде. Ливадата за мене е България. И аз бос по нея ...”

“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта й към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата й незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”