“Сливнишката победа няма да принадлежи на тези, разните там Мартиновци, които са си оставили костите по чукарите — спокойно и наставнически отговори синът. — На тях най-много да им дигнат един паметник на незнайния воин. — Той разпери ръце с комично съжаление: — Така е устроен светът… Не, тате. Победата ще принадлежи на онзи, който най-шумно се е тупал в гърдите, който най-много се е показвал патриот.”

“..походът е описан по легендарния преход на 8-ми Приморски полк. Всичко в него, до последната минута, е абсолютно достоверно. Данните са взети от книгата на швейцарския подполковник Хунгербюлер (H. Hungerbühler — La mission militaire suisse sur le théâtre de la guerre Serbo-Bulgare, Lausanne, 1886, стр. 114), в чиято обективност никой няма основание да се съмнява. За 36 часа и половина, от които 8 прекарани в почивка, частите са изминали 95 км по въздушна линия, или 140 по пътищата, в снежно и ветровито време и през планински терен: постижение, каквото историята на всички войни и на всички армии не познава. Един Наполеонов полк е изминал 145 км за три дни; описаният поход е равен по разстояние, но в два пъти по-кратко време. По сръбски източници (д-р Владан ћорћевић, Историја Српско-бугарског рата 1885, Београд, 1908, стр, 734) от 3000 войници е имало изостанали само 621. Този поход накара някои сръбски историци да кажат по-късно с ядно възхищение: „Княз Александър дължеше короната си на краката на своите войници!“.”

“Най -важното в живота е какъв избор ще направиш. Съдбата на всеки човек се определя от избора, който прави във всеки отделен момент...Между благополучието и материалното благосъстояние има огромна разлика...През един обикновен ден в ума на човек преминават около шейсет хиляди мисли. Но най-интересното е, че повечето от тези мисли са същите, които си си мислил предишния ден!.. Обикновено хората вместо да се съсредоточат върху хубавите неща в живота си и да потърсят начин да го направят още по-хубав, те остават пленници на миналото и преживяното, анализират и се измъчват от дребни неща...По този начин позволяват на тревогата да им открадне жизнената сила. Те блокират огромния потенциал на ума си да прави чудеса. Те никога не разбират, че управлението на ума е най-важната част от управлението на живота...”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Повярвай ми. Има хора, на които не им е все едно. И всичко се гради на това. Най-важното е да срещнеш такива хора.”

“....най-голямото достойнство за човека е да принадлежи на себе си.”

“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”