“Понякога казваме думи горчиви. Понякога просто неволно грешим. Понякога даже сме несправедливи, но нека обидите да си простим!!! Нека в сърцата ни няма омраза. Нека да бъдем благородни, добри. Нека да помним крилатата фраза – „Щом Бог ти прощава, прощавай и ти!!!” Ако някога някой нещо ни каже. Нещо, с което да ни нарани. Животът несъмнено ще му докаже, че все пак доброто ще победи. На глупостта с глупост не се отговаря. Хора сме всички, всеки греши. Е, вярно обидата не се забравя, но тя може, възможно е да се прости. Защо яростта да живее в душите ни? Защо ли да бъдем жестоки и зли? Защо глупостта да убива мечтите ни? Трябва ли споменът да ни горчи? Животът и без това не ни прощава. Поднася ни често ужасни беди. Ненаказан никого той не остава. Нека ние да бъдем хора добри!”

“Човек лесно си създава приятели,без да е нужно всеки ден да бъде с тях.Когато се виждаме постоянно с едни и същи хора те се превръщат в част от живота ни.А когато станат част от живота ни,започват да искат да го променят.И ако не сме такива,каквито те искат да бъдем,се сърдят.Защото всички смятат,че знаят как точно да изживеем живота си.”

“Има само една трудност в това да бъдеш мъж.Не ни учат как да обичаме.Когато една жена ни обича,това но сломява и ние се изпълваме със страх,смирение и целомъдрие.Жените не ни разбират,защото ние никога не отвръщаме на любовта им всеотдайно.Защото нямаме с какво да им отвърнем.”

“„Тогава се случи да го видя. Ден преди да потъна, ден преди да премина през онзи праг – безвъзвратен, се случи да го видя. Не бях го търсила, не бях мислила за него. Дори изобщо не бях мислила за него. Това се случва с всеки, не само с мене, но повечето хора пропускат да го забележат. Повечето хора не го вярват. Повечето хора не вярват на себе си, Юра, това е удивително, казала Адриана, каза Юра. Изобщо повечето хора не са сигурни в себе си и не виждат това, което им се случва. Повечето хора преминават през онова, което им се случва, като слепци, до такава степен не разбират и не проумяват. Не само това – повечето хора дори се страхуват да видят, да проумеят, да почувстват, да поемат в се бе си онова, което им се случва, Юра, казала Адриана, каза Юра. Да, страхуват се. Страхът е в основата на всичките ни беди, цялото ни нещастие. Макар че в онези месеци на мъртвешка светлина тя била загубила напълно чувството за страх, както била загубила и всички останали чувства.”

“Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!”

“ДЪЖДИ НЕБЕТО, СНЕЖЕН ВЯТЪР ШИБА,необуздан,настръхнал и свиреп.А можехме сега в една колибада сме щастливи двамата със теб.А можехме сега да крачим босии да оставят стъпките следи.Една съдбовна обич да ни носикъм приказни планети и звезди.Един от друг далеч да не се люшкаме,в колиба да сме,както в замък тихи там да ни закриля от вихрушкитекато орел крилатия ми стих.Гората с абажури ще ни свети,ще ни опива с дъх на чернозем,а в апартамента всичко е пресметнато,там няма огън где да накладем.”