“След като се любеха вече осма година(а можем да кажем: любеха се добре),любовта им изчезна съвсем без причина,сякаш бе шапка или цигаре.Те бяха тъжни, но пак се желаеха,целувката сякаш пак същата беше,какво да направят и двама не знаеха.И тя се разплака. А той мълчеше.От прозореца можеха навън да погледнат.Той каза, че пет е часът и е рано,време е някъде на кафе да поседнат.В съседство подрънкваше някой на пиано.Отидоха в близкото кафене на квартала,внимаваха чашите си да не разлеят.Вечерта ги завари с уста онемяла.Седяха сами, а луната бе цяла,и просто не можеха да го проумеят.”

“-Разбира се, Тухи ще ми каже, че не това има предвид под алтруизъм. Той има предвид, че не трябва да оставям хората сами да решават какво искат. Трябва да решавам аз. Трябва да го определям не според това какво ми харесва на мен или на тях, а каквото аз мисля, че трябва да им харесва на тях и да им го набивам в главите. Трябва да им се набива, след като доброволно са си избрали "Банър". В наше време по света има и такива алтруисти.”

“Цял ден й повтарях "завинаги" "завинаги, завинаги, завинаги", а тя не спираше да бръщолеви разни неща, но без да го каже нито веднъж. Сякаш вече ме нямаше. Това "завинаги" беше като клетва! Как можеш просто ей така да нарушиш дадена клетва?Понякога хората не си дават сметка точно в какво се заклеват.Така е, разбира се. Но въпреки това държиш на думата си. Точно това е любовта. Любовта е да държиш на дадената дума въпреки всичко. Не вярваш ли в истинската любов? Не отговорих. Не знаех какъв е отговорът на този въпрос. Но си помислих, че ако истинска любов съществуваше, това би трябвало да е дефиницията за нея.Аз обаче вярвам в истинската любов. Обичам я. А тя ми обеща. Обеща ми е да завинаги.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Вчера срещнах случайно на улицата нашия добър приятел от кафене Малка България, бае Вездесъщов. От отдавна не бял го виждал и право да ви кажа, искрено се зарадвах, защото тоя бае Вездесъщов е един добър и приятен човек, весел и духовит. Въобще забележил съм, че приятните хора всякога са весели и малко или много духовити и задължително умни. За такъв човек не жали сърцето си — отдай му го всецяло. С такъв човек е удоволствие и насаме да поприказваш, а и в компания да седнеш да си пийнеш, и на лов да отидеш, и табла да поиграеш, и да позлодумничиш по адрес на някой несимпатичен приятел. Пък удоволствие е и тъй нищо да не правиш, а да седиш и само да го гледаш. Защото и физиономията на такива хора те подкупва. Може да не е хубав, може би дори да е грозен, но се пак от лицето му се излъчва нещо такова, как да го кажа, човек не може и да го знае какво е, флуид ли е, лъчеизпускание ли е някакво, радиоактивност ли е но във всеки случай нещо привлекателно, което предразполага и печели симпатии.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Мили Дядо Боже,Днес съм на сто години. Като Манинка Роза. Спя много, но се чувствам добре.Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс , почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам добре за какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.Не знам дали успях да ги убедя.Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморихЦелувки, до утреОскар”