“Она законно пользуется широкой известностью за свои умелые руки, жаркие бедра, мягкие губы, красивый живот, частую оторопь и редкую злоебучесть.”

“Город исцелит их лезвием ножа, автомобилем, полицейской дубинкой, пулей. Локальные вспышки любви и ненависти. Оборванные кабели и порушенная кладка телекинетического города.”

“Что за правила здесь? Почему птицы поют так странно? Куда я направляюсь?”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”

“Защо те обичам толкова много, а ти толкова малко мене? Като човешка сълза във вълната, като обло камъче в планината. Като път до пропастта, като вулкан до огъня на номадите, Като църква до Бога. Обичам те толкова много, а ти толкова малко мене. Като затворник през лятото, аз съм твоят затворник през лятото. Като иконата на святото, ти си моята икона на святото. Там, където свършват зад ъгъла всички религии, започваш ти. Защо те обичам толкова много? Ти си черешовите небеса, взрив на нарциси, алабастров дъжд, канелен пясък, крясък на шарена птица, очите на бъдещо момче, препълнени с блясък и ухание . Светлината и стената, а между тях живите и останалите. Ти си нова надежда за вечно обичане, ти си прекрасното и необяснимо привличане между непознати ангели в залива на „Утре“. Аз съм обичта, обикновената, ти си величието на една малка мечта, ти си надолу по реката, надолу по реката. Зеленото петно в градината на Дявола, надолу по реката. Защо те обичам толкова много? Като книжна лодка, с написаното на нея стихотворение, отиващо към нетлението, като зрънце слънце към затъмнението. Като дъжд в реката, като длъжник пред олтара, като шепа пръст на земята, като жълта пчела в небесата, като кама в ръката на Господ и изгубен ключ сред нещата, без смисъл и толкова просто като малко момиче, като халка от верига. Не ти ли стига толкова много да те обичам, а ти мене толкова малко? Не ти ли стига да те обичам, като сън преди вечност и молба без колене. Толкова много да те обичам, а ти толкова малко мене?”

“Пусть каждый поднимет правую руку и повторит за мной: "Я - называете свои фамилии"..-Я называете свои фамили,- отозвались мы-Стоп! Идиоты!”

“‎"...и в душевния, както и във физическия живот има вдишване и издишване.. душата има нужда да поема чувствата на друга душа и да ги усвоява, за да ги върне обогатени. Без това прекрасно човешко явление няма живот за сърцето, то остава без въздух, страда и залинява..." , Балзак”