“Твърде често фантастиката се възприема като бягство от действителността. Аз обаче твърдя обратното – тя е ВРЪЩАНЕ към реалността. Въпросната реалност постоянно атакува сетивата ни, получава се притъпяване на усещането за събития, явления, тенденции. Затова, когато фантастът поставя пред читателя нов поглед към миналото, когато го потапя в проблемите на бъдещето, тогава съзнанието се рестартира, погледът към действителността се освежава. То е все едно да видиш града, в който живееш, от планински връх. Дреболиите се сливат, окото обхваща панорамно, мисълта се изтръгва от всекидневната рутина, започва по-ясно да различава кое е съществено ТУК и СЕГА, а кое - преходно, мимолетно... и не си струва да се хабиш за него.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“Това е съдбата на всяка истина - да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.”

“Беше времето на небесната война."...Нейният баща и беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги, когато оставаше насаме с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. "Тази миризма - обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди - е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия." Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си оставаше едно чудо - никога не лъхаше на мръсотия. "Като катедрала! - бе възкликнал баща й. - Може би лъх от тази или онази градина, от зелена поляна или от цикламена леха - досущ смес-концентрат от всички обходени през дена пътеки."...Спалните бяха притихнали като тъмни джобове на златен костюм."...На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи. Тя мислешеза Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания."...В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чша вода. След месец чашата е празна."...В пустинята водата е обичана като жена - изтичащ между пръстите лазур, чийто капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло - тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът."...Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й ставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на този акт."...Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град."...От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги изгубим."...Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да ивдя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив - и срумът прониква. Това се е случилоотдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.”