“Реве така, че човек се чуди:очи ли са това, или чучури?Сълзите от тях текат като вади - толкова вода отде я вади?”

“О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави - като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърддите ти са се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли, устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби....Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните и ,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове.....Изглежа Ирина му е отвърнала като Суламит:Ела, възлюбений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листаще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си,ухаеща на кринове - всичко за тебе съм скрила,ела възлюбений мой....”

“Шутът е единственият в кралството, който е имал право да каже в очите на краля: "Глупак! Как можа да направиш това?" - като по този начин предпазвал краля от погрешни стъпки.За подобна дързост, кралят понякога отсичал главата ан шута си, но веднага си назначавал друг шут - със същите права и задължения: да му говори истината с риск за главата си. Този риск все пак е бил по- малък: не каже ли истината, излъже ли - шутът непременно се наказвал със смърт!Българските крале са нямали шутове.”

“Случило се обаче нещо още по страшно: вдигнел ли някой глас против Борил - обявявали го за богомил! След всеки, който говорел,пускали двама, които слушат, след тях пускали подслушвачи, които подслушвали подслушвателите, след тях пък - подслушвачи, които да подслушват подслушвачите на подслушвачите и т.н.”

“Защо ми е яре, което още суче, когато козелът се нуждае от напращялата коза...”

“Йоанис, кралят на България идваше за да подпомогне обсадения град. Това се случи когато граф Луи дьо Блуа беше седнал да обядва и ядеше. Както си ядяха, дойдоха българите и куманите, крещвйки откум оградата. Когато граф Луи ги чу, беше много разгневен и ядосан и каза:- Кълна се в Бога, Сина и Светия Дух! Тези простаци няма да ни оставят да ядем на мира.”

“Ненапразно е казано, Бойо, че са блажени низшите духом. И че: "Царството Божие е на децата". А за да влезе някой в това царство, трябвало да стане като тях. С други думи: да се интелектуално вдетени!”