“Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя,докато разбере необяснимата сложност на нещата ,хората и събитията...”

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.”

“Най-сетне тя беше стъпила здраво на земята. Съзнаваше напълно, че действителният свят беше много по-широк и богат от мечтите.”

“- Защо ме гледаш така? - насмешливо попита той. - Защото изиграваш десетки хора и мислиш, че можеш да надхитриш и себе си... - отговори тя - Ти не съзнаваш какво става с нас тази вечер!...Ти не виждаш, че се връщаш към мене, зашото не можеш да вървиш по пътя си сам... Не любовта, а чувството на самотност и страх те тика отново към мене... И може би си уверен, че аз нямам сила да се противя.”

“Образът на Павел ставаше изведнъж ярък. Любовта й към него беше покрита само привидно с пепелта на забрава и безразличие. Той беше оставил в тялото и душата й незаличима следа. И тогава тя почваше отново да копнее за него.”

“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”

“По природа той не беше нито развратник, нито отшелник и затова момичетата се хлъзгаха по повърхността на живота му, без да оставят възторзи и печал...”