“Колко бавно се развиваше човешката личност и колко много път трябваше да извърви тя,докато разбере необяснимата сложност на нещата ,хората и събитията...”

“Обича мен! И колко скъп ставам сам на себе си, как се сам - на тебе мога да го кажа, ти имаш чувство за подобни неща, - как се сам обожавам, откак тя ме обича!”

“На кучето не му трябват лъскави коли, големи къщи и дизайнерски дрехи. Една пръчка му е напълно достатъчна. Кучето не се интересува дали си богат или беден, умен или тъп. Ако му дадеш сърцето си, и то ще ти даде своето. За колко хора можеш да кажеш същото? Колко хора могат да те накарат да се чувстваш уникален, чист и специален? Колко хора могат да те накарат да се чувстваш невероятен?”

“В какъв грозен свят сме пратили това дете.Цял живот ли ще отговаря на глупави въпроси?Що за простотия е това: Колко обичаш някого?Колко! Колко! Колко! Колко! Мозъците ни до такава степен са промити от метри, секунди, килограми, литри, щото почваме да си мислим, че и любовта можем да измерим.Затова и децата ни вдигат ръце от нас. Защото постоянно ги изправяме до стената и ги разстрелваме с тъпите си въпроси : Горе ръцете! Как се казваш? Кого обичаш? Колко? из "Зимна ябълка”

“Не можеше да си прости, че е пропуснал порастването му. Не можеше да си представи, че го е пропуснал. Никога не беше разбирал хора, които нямат време за децата си. А ето, че синът му вече ходеше на училище... и колко мисли в главата му бяха породени от баща му? Може би всичките, може би нито една. Редник дори не знаеше какво мисли синът му, а е толкова лесно да прочетеш мислите им.Как се беше получило така? Къде беше отишло това време, кога беше изтекло? А винаги беше учил дъщеря си, че животът е много по-дълъг, отколкото разправят: "Всички ти повтарят, че животът е кратък. Не е така. Има време за всичко. Колко мързеливи слънчеви следобеди имаш? Безброй. Колко пъти съм се катерил по дърветата като малък. Колко пропилени часове с приятели над чаши бира или кафе, колко часове игри на карти или - при теб - компютърни игри. Хиляди. Колко време, прекарано в четене, в гледане на телевизия. Години. Обикаляш света, работиш. Аз дори имах време да се науча да свиря на китара в един влак, пътуващ през степите на средна Азия. Беше много дълго пътуване.Така че не бързай. Прави нещата в най-добрият момент, а не при първа възможност. Хората в Лос Анджелис живееха все едно няма утре. Те сграбчваха първия предоставил се шанс и го изстискваха до дупка. Така можеш да стигнеш много далече за много кратко време. А това може да е много опасно, ако е в грешна посока.Затова не бързай. Имаш време. Първо се увери, че посоката е правилна."Тя, разбира се, не го слушаше. Живееше все едно няма утре. При нея се беше провалил.”

“Фактически да можеш да се съсредоточаваш, означава да си в състояние да останеш сам със себе си и именно това качество е съществено условие за изкуството да обичаш. Ако съм свързан по необходимост с друг човек, понеже не мога да стоя на краката си, той (или тя) могат да се нарекат мои благодетели, но взаимоотношението ни не е обич. Колкото и парадоксално да звучи, умението да бъдеш сам е предпоставка за изкуството да обичаш. Всеки, който се опита да остане сам със себе си, ще разбере колко трудна е такава задача.”