“Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.”

“Аз живея тук и сега, днес. Моят живот се определя от позитивните ми мисли и действия. Оформям живота си според моите представи и планове. Радвам се, когато имам успех. Успехите ми се дължат на постоянството и упоритостта ми да мисля позитивно, да планирам конструктивно и да действам решително. Аз имам креативна представа за парите. Притежавам фантастично усещане за тях и възможностите за добра печалба.Поемам отговорност за всичко в чудния си живот - за мислите, думите и действията си. Постоянно усъвършенствам професионалната си квалификация и ми доставя удоволствие да съм добре подготвен. Искрен съм пред хората срещу мене, независимо какъв пост заемат в живота ми. Аз знам, че всичко в живота ми зависи от моята позиция. Гледам напред и съм решена да направя най-доброто. Често се смея, ведра съч към хората и не забравям, че всичко, което излъчвам, ми се връща.В оммента съм в най-добрата си форма!”

“Е, хубаво де, и аз съм чула, че има люде, дето в книги са ги туряли, та и мене щом ме туриш, какво ще ми дадеш? Я ще си умра и да седа в книгите, нема да ми дадат да видям пак слънчицето, само небето го дава, еднъж!…Небето ми е прибрало и двата мъжа, дето ме водиха, и сичките ми деца, мене ще отведе при тях. Я нища да ме делиш от тях, немой ме спира! – примолих й се на тай жена.”