“Somewhere, something incredible is waiting to be known.”

“Somewhere, something incredible is waiting to be known.”

“A Strange melancholy pervades me to which I hesitate to give the grave and beautiful name of sorrow. The idea of sorrow has always appealed to me but now I am almost ashamed of its complete egoism. I have known boredom, regret, and occasionally remorse, but never sorrow. Today it envelops me like a silken web, enervating and soft, and sets me apart from everybody else.”

“I was thinking that I should be content to kiss him until the break of day. Bertrand ran out of kisses too soon; desire made them superfluous in his eyes. They were only a stage on the road to pleasure, not something inexhaustible and self-sufficient, as Luc had revealed them to me.”

“Whisky, gambling and Ferraris are better than housework.”

“Понякога се пробуждах посред нощ, с пресъхнала уста, и преди още да изплувам от съня, нещо ми пошушваше да заспя пак, да се гмурна обратно в топлината, в безсъзнателността като в единствено затишие. Но вече си казвах: „Просто съм жадна, достатъчно е да се изправя, да ида до умивалника, да пия вода и пак да заспя”. Ала щом станех, щом видех в огледалото собствения си образ, смътно осветен от уличната лампа, щом хладката вода започнеше да се стича в гърлото ми, тогава отчаянието ме завладяваше и с истинско усещане за физическа болка си лягах отново, зъзнейки. Просвах се по корем, обхванала глава в ръце, и притисках тяло о кревата, сякаш любовта ми към Люк бе горещо и смъртоносно животинче, което в бунта си бих могла да премажа между кожата си и чаршафите. И битката се разразяваше. Паметта, въображението се превръщаха в жестоки врагове. Лицето на Люк, Кан, какво е било и какво би могло да бъде. И неспир отпорът на тялото ми, което бе сънено, на разума ми, който бе отвратен. Вирвах глава, съставях уравнения:”Аз съм аз, Доминик. Обичам Люк, който не ме обича. Несподелена любов, задължителна мъка. Точка.”

“Sėkmė pirmiausia reikalauja darbo ir drausmės, visi tai žino.”