“– Мистър Бог няма лице.Обърнах се към нея и повдигнах въпросително вежди: „Как така?“ Ана отново се допря до ухото ми:– Щото няма нужда да се обръща, за да види всички. Зат’ва! – после се облегна на пейката и, потвърждавайки с кимане своята увереност, скръсти ръце, с което показа, че слага точка по въпроса.На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.– Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, зат’ва трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има отзад. А Мистър Бог не трябва.– А какво прави той тогава?– Мистър Бог има само предница, той няма задница.– О – кимнах на свой ред аз, – разбирам.Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с все сила се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах. Ана бе леко озадачена от моя изблик.– За к’во се смееш?– Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница. Ана присви за миг очи и прихна. Усмивката озари очите й и тя грейна като бенгалски огън.– Той си няма и онова, нали? – смехът й се разнесе по улицата, издигайки по нея малки барикади. Всички отявлени и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.– Мистър Бог си няма дупе – си пееше Ана по мелодията на един християнски химн. Намръщените физиономии гледаха все по-скандализирано и ужасено.– Отвратително! – каза Неделният Костюм.– Малка дивачка! – изскърцаха Неделните Обувки.– Дяволско изчадие! – отсече Джобният Часовник с полюляваща се от жилетката верижка, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.По пътя към къщи тя упражняваше новооткритата си игра. Както се хвърляше с духовното си същество в обятията на Мистър Бог, така се хвърляше с физическото си същество в моите.„Мистър Бог няма дупе“ не беше шега, Ана не се държеше като непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на нейния дух. С тези думи тя се спусна към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че ще я улови, знаеше, че нищо не я грози. Наистина нямаше друг начин, просто трябваше да се направи. Това бе нейният начин да бъде спасена.И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Затичването беше целенасочено и активно, миг след като отскочеше, оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не полагаше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана, никакво усилие за собствената си сигурност. Сигурността за нея не бе нито едно от тези неща, сигурността означаваше да се довериш на другия.”

“Веднъж, бях на седем-осем, с мама отивахме до магазина за обувки или до поликлиниката, не помня точно, но бяхме седнали на последната седалка на автобуса, и тя ми каза, че с годините книгите се променят точно като хората, н с тази разлика, че хората могат да те изоставят, ако вече нямат полза, интерес или поне някакво чувство към теб, но книгите никога няма да те напуснат. По-скоро ти ги забравяш за няколко години или завинаги, но те никога няма да ти обърнат гръб, дори и да си ги предал, ще чакат тихо и скромно на някой рафт, докато се върнеш при тях. Ще чакат и десет години, няма да се оплакват. И една нощ, когато неочаквано ти се прииска някоя книга, дори и в три през нощта, дори и да си я бил зарязал отдавна, да си я изтрил от съзнанието си, бъди сигурен, че тя няма да те разочарова, ще слезе от рафта и ще бъде с теб в този момент на нужда. Няма да се прави на обидена, да търси претекст да ти откаже, да се пита, дали си заслужава, дали ти заслужаваш, дали все още си подхождате, а ще дойде веднага щом я потърсиш.Книгата никога няма да те разочарова".”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“- Бе не съм търсил благодарност, аз им помагах. Ама един еднъж ме удари със същата ръка, дето му оздравих, е, там, до дерено му бе къщата, вий не го повните. Очите ми се надуха каквото баире, ама си замълчах и зех само да го подминавам каквото въздух. И след двайсет години, той се усети и доде да се опрощаваме.- Ти опрости ли му?- Че как няма да му опростям, щом се е усетил!- Повечето сега не опрощават.- Само който нема душа, не може да опрости, щом види, че чилякът иска да се поправи. На всички съм опростявал, както и на мене са опростявали, когат съм сбърквал. По това се познава справедливостът, ние не сме по-големи от нея.- И какво стана сетне?- Нищо. Щом тръгна чилякът за небето, отидох да го изпроводя. Сега и аз чакам да си ида. Видиш ли го, е, там, в сребърното си ще ме пусне каквото перце. И там е пълно с роднини, има кой да ме сряща, не бой се.”