“Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по*вече, но научаваме по-малко. Планираме по*вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване".Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете, кажете блага дума на този,”

“Но Кати Наряда е жива, макар и да не знае къде се намира. Ние обаче знаем и я третираме като наша собственост. Чрез нея можем да поправим лошото, което си причиняваме един на друг. Докато тя е сред нас, ще важи правилото, че може да си позволяваме много неща, но не и всичко. Това вероятно е по-важно и от самата Кати Наряда".”

“Бях роден от собствената си майка и баща, но това не ме правеше по-малко минотавър. Продължавах да прекарвам дългите си дни сам, на прозореца, прелиствайки една книга.”

“Любовта е по-хубава от мъдростта и по-скъпоценна от богатството, и по-прекрасна от краката на човешките дъщери. Огньове не могат да я погълнат, нито могат водите да я угасят. Аз те виках в зори, но ти не дойде на моя зов. Луната чу твоето име, но ти не ми обърна внимание. Защото аз безчестно те напуснах и за свое собствено зло си отидох от тебе. Но въпреки всичко любовта ти винаги оставаше в мене и оставаше все тъй силна, нищо не можеше да я победи, макар и да виждах пред себе си зло и добро. А сега, след като си умряла, с тебе ще умра и аз.”

“Сега е време за революция, не бойте се, братя нашенски! Векът нов е близо, ще видите свобода! Но гледайте народната работа повече от всичко друго, и повече от себе си я уважавайте! Всичката неразбория иде от разделението народно на части, та не става нищо. Не се делете повече: турете край на тази поразия! Работете единствено по народната воля. Което е - по вишегласието. И всички да играят тая песен. Стига сте давали ухо на глупци и самозванци, които сами себе си препоръчват! Когото вишегласието народно отличи и както то да се върви насочва, така да се водят работите! Всичко друго е от лукавия. Тъй че, братя, отваряйте си очите и да се не срещат вече таквиз маскарлъци и шарлатании! Ето настъпва часът да докажете, че нашенецът не ще бъде вече роб, а свободен човек - такъв, който живее по същит права за всички. И никакви заплашвания и придирки да не спират работа за отърваване от турчина в самите вас! Нека има пълна свобода всеки да говори и върши каквото си иска, стига да не попречва на другия да упражнява същото това право! Съветвайте се един с други и се слушайте, като избягвате и най-малката гордост да се със сила и шмекерии налагате едни на други. Всеки каквото заслужи, то да не му се загубва. Не се оставяйте повече да ви надприказват и надлукавстват, докато в залисията ви празнят джобовете! Стига с тия глупости! Не трябват ни! И толкоз - веднъж завинаги! И главното, разбери, Бойо, разбери, нашенецо - веднаж, ала окончателно, онова, дето отколе ти го пак и пак повтарям: че друга сила, друга основа, друга надежда за човека и за народа, освен неговата вътрешна същност, няма! Човек сред хората е сам! И сам - всеки народ сред другите народи! Сам - тази магическа дума е ключът за силата на силните и за слабостта на слабите!”

“Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.”