“Дадох си сметка, за пръв път с тази яснота (яснотата на януарския въздух), че онова, което остава не са извънредните моменти, не са събитията, а тъкмо нищонеслучващото се. Време, освободено от претенцията за изключителност. Спомени за следобеди, в които нищо не се е случило. Нищо, освен живота, в цялата му пълнота.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”

“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”

“Бедната ми страна, бедната ми страна! Живееща в заблуди и тупане по гърдите, говореща си сама и самотно спореща за величието си, търсеща признание за нечувани победи и изобретения, глуха за бъдещето и несръчна за битуването. Страна, която някой трябва да взриви, да изравни терена и да започне отначало. Страна, която никога не е искала да излезе от партизанската землянка на оцеляването, и хора,които винаги са знаели, че не бива да тръгват на път, защото нещо ще им се случи. Хора, за които домът и "домашното" изчерпва цялата палитра на прогреса, а вън и "вънкашното" е нещо далечно - което еднакво не се сърди, ако го величаем или опикаваме.”

“Аз лично селото, веднага трябва да си кажа, никога не съм го търпял, винаги ми се е струвало тъжно с несвършващите калища, с къщите, в които все няма никой, и с пътищата, които не водят доникъде. А като му се прибави и войната, направо не се издържа. Беше излязъл вятър, остър такъв, от двете страни на насипа, тополите смесваха вихрушките си от листа с тихия сух шум, който идваше към нас отсреща. Тези непознати войници не ни улучваха, но плътно ни обгръщаха със смърт, като с наметало. Не смеех да шавна...Има много начини да си осъден на смърт. Какво не бих дал в онзи момент, за да бъда в затвора вместо там - аз, кретенът! Заради това например, че когато беше съвсем лесно, предвидливо съм откраднал нещо, някъде, навреме. Как не се бях сетил! От затвора излизаш жив от войната - не.Останалото са празни приказки.Ако само още имах време, ама нямах! Нямаше вече нищо за крадене! Как щеше да ми е хубаво в едно миличко затворче, казвах си, през което не минават куршуми! Никога не минават! Знаех за едно точно такова, на слънце, на топло! Мечта на мечтите, а именно сенжерменското, така близо до гората, добре го знаех, едно време често минавах оттам. Как се променят людете! Тогава бях дете и ме беше страх от затвора. Защото още не познавах хората. Никога вече няма да вярвам на това, което говорят, на това което мислят. От хората и само от хората трябва да се бои човек, винаги.”

“- Не зная. Ако съм сигурен, че това не са хора.- Там е работата, че в известен смисъл са хора. Субективно са хора. Те съвсем не си дават сметка за своя... произход. Навярно си забелязал това?”