“В М., един от големите градове на Горна Италия, овдовялата маркиза фон О., жена с отлична репутация и майка на няколко прекрасно възпитани деца, даде обявление във вестниците, че тя, без сама да подозира, се оказала в положение и моли бащата на очакваното от нея дете да се обади, тъй като по семейни съображения била готова да се омъжи за него.”

“Ако някога съм възнамерявала образът на Пипи да послужи за нещо друго, освен за забавление на моите малки читатели, то щеше да бъде да им покажа, че човек може да има власт, без да злоупотребява с нея... Навсякъде се злоупотребява с властта. Всеки се изживява като господар, къде както свари. Това започва в детството и стига до онези, които управляват държавите. Пипи обаче притежава дарбата да борави правилно с властта. Тя е по-силна от всяко друго дете на света и би била в състояние да упражнява ужасяващо господство както над децата, така и над възрастните около себе си - но прави ли го? О, не! Тя просто е приятелски настроена, готова да помогне, и великодушна, тя взема мерки само когато това е неизбежно ...”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Злина преля в сърцето ми, а то, вместо да ридае, че й се поддава, гордее се със страданията, защото му са скъпи и сладост намира в тях. И както пресветата майка божия, кога била в ада, искала да влезе в геената огнена, да се помъчи и тя с грешниците, тъй и аз се отдавам с остървение и поя душата си с тая злъч на гордостта.”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Човек можеше да види кой стои зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки стоят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трептящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност. Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но. първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. [...] Бях абсолютно убеден, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, който застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се предвижат без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора.”