“Не Атлас крепи света на плещите си, а жената и понякога тя си играе с него като с топка.”

“Тя разбираше света, който я уморяваше с паденията си,но гледаше на него хладно и безразлично. Не беше нито щастлива, нито нещастна. И много често тя съзнаваше, с тихата насмешка на философ,че беше само сива, никому непотребна вещ.”

“Жената мисли със сърцето си, а мъжът с главата си.”

“Понякога се мъча да си представя деня, когато чувствата ще са мъртви. Тогава виждам себе си, седяща на брега с шепи, пълни с миди и моите спомени, политнали като птици към синьото небе. Друг път съвсем не мога да си го представя. Защото тези чувства са плод на един освободен свят, а свободата няма граници. Свободата не може да умре. Свят, където любовта е чиста като сълза и проста като молитва, където предубежденията са победени. И тогава съм щастлива, защото зная, че бъдещето ще ни срещне отново, за да изпълни празнотите на всекидневното опустошение.”

“Имате си любовница, тя слага пердета на прозорците и ето ви с къщовница.”

“Лорелай Не зная какво означава, Но мъчи ме смътна тъга; Легенда прастара не дава Покой на ума ми сега. В прохлада денят си отива, А Рейн в полумрака мълчи; Планинският връх се облива В сетните ярки лъчи. Там чудно красиво момиче Върху канарата седи, Ликът й е в злато обкичен И златни коси тя реди. Разресва ги с гребена златен И песен запява в нощта; Звукът й е сладък и властен, Най-дивният на света. Лодкаря, замаян от грижа, Изпълва тя с дива печал; Скалите подводни не вижда, А гледа върха онемял. И вярвам, вълните поглъщат Каика с лодкаря накрай; Това с песента си могъща Е сторила Лорелай”