“Вратата на банята е заключена,но слънцето влиза през прозорецаи се къпе във ваната,и се смее във пяната,а сапунът плаче, защото...му е влезло слънце в окото.”

“Отведнъж Мравокът литна, преодоля стените, издигна се във въздуха, надлетя врабчетата и се понесе в откритото зимно небе. Целият свят под него стана мравешки, а той се превърна в господар на пространството. Летя до насита, до зашеметяане. Ала колкото повече овладяваше пълната свобода и волност, толкова повече посърваше. Защото техните пространства се оказваха празни. Празни откъм нещата, с които Мравокът бе свързан, за които бе създаден. Тези пространства се подчиняваха на други закони, защото, летейки, не усещаш собственото си тегло, а нямаш във въздуха и място, което да е само твое.И Мравокът се отказа да лети. Загуби желание. Лекотата му стана безинтересна и пожела отново да почувства тежестта си. Тогава започна да пада със страшна скорост, като камък.Тупна на пода, натърти се, заболя го, но беше доволен, че е опитал. Защото опитът е по-важен от резултата.”

“Книгите имат свой живот и своя смърт. А онези, чиито автори не са вярвали в смъртта, имат и задгробен живот. Други пък, чиито писатели са вярвали в прераждането, биват написани отново. Невъзможно е да се отдели съдбата на книгата от съдбата на нейния автор, а във всичко това се наместват и съдбите на читателите. Другояче казано, не читателят е този, който търси книгата, а той е търсеният, а има и произведения, които се крият по забутани места чак докато не се озоват в ръцете на онзи, за когото са предназначени.”

“Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото ѝ – докато в същото време нещо ѝ подвиква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха…Подвиквам му от терасата: нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: тези мога и на ръка...”

“Голямата библиотека винаги ми е напомняла напластяванията във въглищна мина, пълна с фосили, отпечатъци и предположения. Тя е хербарият на чувствата и страстите, стъкленицата, в която се съхраняват изсушените екземпляри на всички човешки същества”

“Ето. Тук е. Тук тъмнината все още се противопоставя на тъмнината. Тук атмосферата е противоположност на живота. Тук, въпреки отворения прозорец, задухът се превръща във воня от застояло, даже на мухъл. Въздухът сякаш е от години, все едно е разяден от язви от залежаване и вече стеле смрад на гной и тежка болест. Между другото, вероятно е болна жената, която смътно забелязваш в леглото? Е, ако искаш да си наясно, приближи се! Цялата е обляна в пот и не излъчва приятен аромат, повече от очевидно е. Будна е, но изглежда едва-едва жива. Наистина е болна, и така... приближи се де, още малко смелост... смелост... крещиш? Защо? Ааа, разбирам. Видя я прекалено отблизо. И прозря. Това си ти.”