“Още сега стани скала, в която вълните на живота ще се удрят напразно...”

“Нашият живот има посока. Ние приличаме на планинската вода, която извира високо някъде от вечните ледове. Изворът не знае през какви точно препятствия ще мине там горе, откъде ще си проправи път, коя скала ще трябва да избиколи, кой камък ще се опита да отмести. Но в момента, в който се отделя от глетчера, водата вече има свой път и ще се опита да стигне до крайната си точка... ”

“ЩЕ имаме ли своя къща?Когато ще сме вече спомен,част от дъжда, под който се любехме,песъчинки отмити в езерото?Ще имаме ли своя къща?В която ще тичат децата ни,създадени на раздяла -плът и бъдеще на сенките ни?”

“Имаше той още една опора, докато трепереше от слабост тялото му — Ния. Чуждата, далечна жена… Няма да я види вече никога! Как ще я види сега, в тъмницата или по късия път до бесилката?… Но той я любеше, знаеше я, бе я виждал толкова пъти, гласът й звучеше и сега в ушите му, той се бе докосвал до ръката й — малка, мека и топла.. Всичко това сега беше в сърцето му, като някаква сладостна мъка и топлина, която се бореше да стопи леда на смъртния ужас…”

“Книгата е приказна лампа, която дарява на човека светлина в най-далечните и тъмни пътища на живота.”

“Стани и влез в живота си - така си казвам. Нищо, че те боли корем. Че си се разляла в това легло. Не можеш да го прекараш легнала, да се преструваш, че си в него, да се оплакваш, а той, за живота ти става дума, да се изсулва полека. Няма да те спасят никакви книги.”