“Джуд подозираше, че в действителност Дани няма никакви музикални предпочитания и радиото е просто за фон, нещо като звуков еквивалент на тапетите.”

“Според мен повечето хора живеят в измислен свят. Аз не правя изключение. То е нещо като трансмисията в автомобила. На човека е нужна такава трансмисия между него и суровата действителност. Когато светът те притиска с цялата си тежест, ти използваш лоста, за да превключиш на скорост, която ще ти позволи да понесеш тази тежест. Така запазваш крехкото си тяло.”

“В операта непременно трябва да има примадона – винаги сопрано, често глупава; тенор в ролята на нейния любовник; трябва да има и контраалт – съперница на сопраното, нещо като магьосница; и бас – злодеят, съперникът, онзи, който заплашва тенора… Сюжетът обаче няма да се развие без присъствието на още един, обикновено баритон – именно него наричат Петия в карето, защото той е излишният, без съответствие от другия пол. Обаче Петия е задължителен, защото именно той знае тайната на произхода на героя или се притичва на помощ на героинята, когато тя е решила, че всичко е загубено, а може дори да бъде причина за нечия смърт, ако това е част от сюжета. Без Петия в карето няма сюжет! В тази роля няма блясък, но е съдържателна, и кариерата на хората, които я изпълняват, често е по-продължителна от съдбата на славеите. Ти Петия ли си?”

“Виновно ли е малкото сиво врабченце, че няма гласа на чучулигата, крива ли е тихата вадичка, че си тече лениво и не отхвърля пенливи пръски, и какво може да стори босилекът, за да добие цветовете на гиргината? Невинни са те. Те са това, което бог ги е създал, а виновен е тоя, който в самоизмама е сметнал дряновата пръчка за стройна бреза, дребната смъртна светулка за ярка вечерница и свирукането на коса за славеева песен! Само той е виновен, тоя, който в самоизмама е потърсил лек за сърдечната си болка.”

“Ненапразно е казано, Бойо, че са блажени низшите духом. И че: "Царството Божие е на децата". А за да влезе някой в това царство, трябвало да стане като тях. С други думи: да се интелектуално вдетени!”

“Много хубава пастърма е тая. Топи ся в устата ти като локунь, и хем е суха, хем ся разпъва като... да, като локунь, пък и не знам какво лютиво нещо са слагали вътре тия българе, или понеже бая стар беше Дядо Юван, обаче и малко налютява така, едвам-едвам, но го усещаш с върха на небцето. Извадих от джоба си чекийката. Тука има един по-гладък камък, мога да я нарежа на него, не да ръбам като някой каракачанин на куцовлашки панаир. Ти знайш ли оная поговорка: "Заминал каракачанин, върнал ся куцовлах"? Е, вече я знайш... Та, думам, бръснах с ръкав камъкът и тогава ся сетих, че аз май имам и едно парче "Свобода" в задний си джоб. Бръкнах там и ей ти я на, "Свобода", има-няма цялата първа страница, сгъната на няколко пъти. Постлах "Свободата" на камъка и с чекийката нарязах пастърмата отгоре. Ааа, французка работа стана тя! Льо пастърма! Че даже не, таквоз нещо и във Френско няма, казвам аз.”