“A necessidade, já os gregos o sabiam, é uma deusa não só cega mas também cruel.”

“Olhei pela janela e vi como que um torso humano poisado entre os destroços: um soldado alemão, com as duas pernas arrancadas pela explosão, ria a bandeiras despregadas. Eu olhava e ele não parava de rir no meio de uma poça de sangue que alastrava pelo entulho”

“Blood transmits a propensity for heart diseases; if it also transmits a propensity for treason, no one has ever been able to prove it.”

“Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.”

“I was finally beginning to perceive that no matter how many dead people I might see, or people at the instant of their death, I would never manage to grasp death, that very moment, precisely in itself. It was one thing or the other: either you are dead, and then in any case there's nothing else to understand, or else you are not yet dead, and in that case, even with the rifle at the back of your head or the rope around your neck, death remains incomprehensible, a pure abstraction, this absurd idea that I, the only living person in the world, could disappear. Dying, we may already be dead, but we never die, that moment never comes, or rather it never stops coming, there it is, it's coming, and then it's still coming, and then it's already over, without ever having come.”

“If you ever managed to make me cry, my tears would sear your face.”

“Please, mein Herr, shoot the children cleanly.”