“За миг й мина през ум, че и неговото лице е нарисувано, очертано като нейното, макар и със смътни сенки. Видението бе мимолетно, но за кратко й се стори, че тайната на живота се състои тъкмо в способността ни да прекрачим отвъд рисунъка на лицата и да се докоснем до хората зад тях.”

“Стори й се, че в душата й умираше нещо, което нямаше да се върне никога. И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й.”

“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата — няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща… Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда — някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката — Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили… Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..”

“И тъй, не е за чудене, че в бурното море на живота ни блъскат силни ветрове, нас, на които преди всичко е писано да не се нравим на порочните хора.”

“Това е съдбата на всяка истина - да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.”

“Ти мислиш да я вземеш,момичето де,като кифла и да я изядеш.Що за любов е това?Макар че,наистина и такава любов има.Но ти се опитай да я обичаш по друг начин.Отдръпни се на една крачка и я обичай.Остави пролука за Бога-да застане между вас.А може би и за дявола ...Може в пролуката да се окаже не Бог,а дяволът.”