“Има мълчание от велика ненависти мълчание от велика любовИ мълчание на дълбок душевен покой ,И мълчанието на приятелствотопреродило се в дълбока ненавист...Има мълчание на невинно наказаните,И мълчанието на умиращия,ръката на когото внезапно стиска твоята..Има мълчание между сина и бащата,когато той не може да му обясни своя животмакар,че неумението му да обяснявае неговата трагедияИма мълчание,когато мъжът и женатаняма какво да си кажат един на друг...Има мълчание на загиналите в устреми плътното мълчание,което обгръщасломените нации и победените Вождове...А ето мълчанието на Линколн,мислещ за своите млади години,минали в разбити надежди...И мълчанието на Наполеон след Ватерлоо...”

“Манол тихо му отговори:– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.Тъмницата мълчеше.Тогава оттатък детският глас запита:– Татко, какво е зло?Мълчание. И после – Маноловият глас:– Зло е това, което разделя хората.И след малко:– Добрите хора.Станах и си отидох. Манол ми отговори.Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.”

“Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.”

“...и най-внушителните съоражения в основата си израстват от пясък. Именно той е канавата, от която се появява един от най-внушителните символи на цивилизацията - пътят. Така както в един дворец не може да има само мрамор, така и пътят започва от прашинката. А не е ли така и с живота ни? Колко пясък трябва да изгребе търсачът на съкровища, за да достигне до една трошица злато?”

“Той е човешко същество в детски дрехи. Той притежава физиката и чувствата на своя животински вид, но не са му дадени правата, които се полагат. И не само той има този проблем. Тази страна плува в самодоволния сос на масовата заблуда, че човек става личност чак когато достигне възраст за гласуване и пиене на алкохол. Голяма грешка.”

“Федър се отклони от утъпкания път, когато в резултат на лабораторния си опит започна да се интересува от хипотезите като същност сами по себе си. Той бе забелязвал отново и отново, че онова, което може да изглежда най-трудната част от научната работа — измислянето на хипотези, — неизменно се оказва най-лесната. Като че актът на точното по форма и ясно записване на всичко ги подсказва. Както си проверява хипотеза номер едно по експериментален начин, цял порой от други хипотези му идват наум и докато проверява тях, идват още и докато ги проверява, още други му идват в главата, докато стане болезнено очевидно, че както продължава да проверява хипотези и да отхвърля едни и да потвърждава други, техният брой не намалява. Той всъщност нараства заедно с напредъка на работата му. Отначало това му се стори забавно. Измисли закон с намерение той да не отстъпва по хумор на законите на Паркинсън; той гласеше: „Броят на рационалните хипотези, които могат да обяснят всяко едно явление, е неограничен.“ Харесваше му никога да не остава без хипотези. Дори когато експерименталната му работа изглеждаше в задънена улица, както и да я погледнеш, той знаеше, че ако просто седне и порови достатъчно дълго, напълно сигурно е, че ще се появи друга хипотеза. И винаги се появяваше. Само няколко месеца след като измисли закона, започна да има известни съмнения относно хумора му и ползата от него. Ако е верен, този закон не е дребна пукнатина в научния начин на мислене. Законът е напълно нихилистичен. Той е катастрофално, логическо опровержение на общата валидност на целия научен метод! Ако предназначението на научния метод е да избира сред множество хипотези и ако броят на хипотезите нараства по-бързо, отколкото експерименталният метод може да поеме, то ясно е, че всички хипотези никога не могат да бъдат проверени. Ако всички хипотези не могат да бъдат проверени, тогава резултатите от който и да било експеримент не са окончателни и целият научен метод не постига целта си да установи доказателствено потвърдени знания.”