“Започнах да изпитвам чувството, че на моменти сърцата ни се пристрастяват с особена сила към някои природни явления. Пламтящото небе, когато есен слънцето потъва зад оголените клони на дърветата, отеква в сърцата ни със самотния блясък на умираща красота. Затова поетът използва образа на залеза, за да запечата есента в своята поема. Залезът е същината на есента. Всеки сезон си има своите образи, отразяващи същността му, изразена посредством поетична чувствителност.”

“И тъй, не е за чудене, че в бурното море на живота ни блъскат силни ветрове, нас, на които преди всичко е писано да не се нравим на порочните хора.”

“Това е съдбата на всяка истина - да бъде обект на присмех, когато за пръв път е изказана. Някога се е смятало за смешно да се предположи, че чернокожите са наистина човешки същества и че би трябвало да се третират като такива. Това, което някога е било смешно, сега е неопровержима истина. Днес се смята за преувеличение да се прокламира постоянно уважение към всяка форма на живот като сериозно изискване на рационалната етика. Но идва времето, когато хората ще бъдат удивени, че човешката раса е съществувала толкова дълго преди да осъзнае, че неразумното посягане на живота е несъвместимо с истинския морал. Моралът в своята абсолютна форма обхваща отговорността към всичко живо.”

“‎"Животът ми стана много по-прост и придоби много повече смисъл, когато оставих багажа на миналото за себе си. В момента, в който престанах да прекарвам толкова много време в преследване на големите удоволствия в живота, започнах да се наслаждавам на дребните неща, например да гледам как звездите танцуват в лунното небе... или да усещам как слънцето гали лицето ми в прекрасната лятна утрин”

“Дори в най-незначителните си прояви ние не сме едно материално цяло, еднакво за всички, с което всеки трябва само да се запознае, както със съдържанието на завещание или с текста на поемни условия. Нашето социално "аз" е продукт на хорската мисъл. Дори най-простото действие, което ние назоваваме "да видим някой познат", е до голяма степен интелектуална дейност. Ние изпълваме физическата външност на личността, която виждаме, с всички наши представи за нея и в цялостния й портрет безспорно именно те вземат превес. Те така съвършено изпъват бузите, така вярно прилепват към извивката на носа, така добре умеят да придават съответната отсенка на тембъра на гласа, който е сякаш само материална обвивка, че всеки път, когато видим това лице и чуем този глас, ние всъщност гледаме и слушаме собствените си представи. Сигурно в този Суан, когото моите близки си бяха създали, те бяха пропуснали поради неосмедоменост не малко черти, свързани с неговия светски живот, заради които други хора, когато биваха с него, намираха, че лицето му излъчва особена изтънченост, изразена най-ярко в гърбавия му нос. Но затова пък на моите роднини се бе удало да вложат в това незаето, празно лице, лишено в техните очи от истинското си обаяние, и в дълбокия му неоценен поглед някакво неясно и безобидно съдържание, съставено от полуизтрити спомени за ежеседмичните им събирания през свободното време след вечеря около игралната маса или в градината по време на добросъседските ни отношения на село. Телесната обвивка на нашия приятел беше така добре натъпкана с тях, както и с няколко спомена за родителите му, че този Суан беше станал завършено и живо същество и мен ми се струва, че се разделям с един човек и се насочвам към друг, когато минавам мислено от Суан, когото опознах съвсем точно по-късно, към този първи Суан, у когото намирам отново пленителните заблуждения от юношеските си години и който между другото прилича много по-малко на истинския Суан, отколкото на хората, които съм познавал по същото време, като че ли нашият живот е своего рода музей, в който всички портрети от една и съща епоха изглеждат сродни, имат същата тоналност, към този първи Суан, изтъкан от безделни часове, дъхащ на цъфнал кестен, на кошница с ягоди и мъничко на пелин.”

“Очите на хората гледали нависоко, но виждали съвсем малко по-надалеч от животните със сведени глави; сърцата на хората се извисявали, но въпреки това сърцето можело само да се надява, защото денем кръгозорът му се ограничавал от небето, а нощем, когато погледът му стигал до звездите, то ослепявало за близките неща дотолкова, че мъжът едва различава силуета на собствената си жена в сенките на дома си, въпреки че може да види звезди, чиято далечна светлина пътува стотици негови животи, преди да целуне очите му." Орсън Скот Кард - "Рожби на съзнанието”