“От толкова години с теб сме заедно, че втори януари пак е вторник.Бродски, "Шесть лет спустя”

“Общоприето е схващането , че човек се чувства наранен , когато не получава любов.Но не това ни наскърбява . Болката започва , когато не даваме любов.Родени сме , за да обичаме . Може да се каже че сме машини за любов , създадени от Бога. Ние съществуваме с пълна сила , когато даряваме любов.Светът ни кара да вярваме , че нашето добруване зависи от хората , които ни обичат. Но това е изопачено разбиране , причина за много от нашите проблеми . Истината е , че нашето добруване зависи от това дали даряваме любов.Въпросът не е в това , какво получаваме в замяна . Въпросът е какво даваме !”

“Та ето каква е дълбоката ми мисъл за днешния ден: за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами с пустинята, ще полудеем....... Моля съдбата да ми предостави шанса да виждам отвъд себе си и да срещна някого.""Елегантността на таралежа”

“„Често човек си мисли, че е далече от щастието, а то с тихи стъпки вече е дошло до него.”

“Когато се чувстваме толкова важни, че няма място за другите, когато се мислим за толкова заслужили, че не виждаме по-далеч от носа си, когато си въобразяваме, че сме прекрасни, и не допускаме друга възможност, освен да притежаваме всичко, което сме пожелали, тогава суетата, подлостта, глупостта и низостта ни правят жалки. Не егоисти, а жалки. Жал-ки!”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”