“Ангелите са нежното присъствие на Бога, което се чува само когато е тихо, само когато е светло и само когато наоколо има много деца или малки животни. Ангелите говорят само когато някой разсипе сол или когато някой умира наблизо. Тогава те прегръщат силно, така че почти да те уплашат, силно откъм гърба, така както спиш, и ти шепнат с дъха си като ангелски морз, на дълги и къси страшни въздишки. Когато те пуснат от прегръдката си, разтреперан разбираше, че нещо лошо ти се е разминало. Че нещо много лошо не ти се е случило. Че няма да ти се случи. Че дори няма да знаеш какво не ти се е случило, което е по ангелски логичн”

“Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, което си посадил, ще те видят в тях.”

“Лесно е да държиш главата си високо вдигната и раменете изправени,когато някой те гледа така,сякаш наистина иска да те види.Лесно е да срещнеш очите му,когато в тях съзираш всичко,което искаш да видиш.Лесно е да се усмихваш,когато той ти е показал толкова красив поглед към остатъка от живота ти.”

“В часа,когато разбера,че е безсмислено да пиша,да рисувам...В часа,когато разбера -безсмислено е да се смея,да се любя,да се моля......Когато разбера -безсмислено е да копнея,да сънувам,да мечтая...И когато разбера,о, когато най-накрая разбера,че безсмислено е да живея...Във този часаз може би и ще узная,че безсмислено дори е да умра.”

“Аз живях достатъчно, за да видя, че различието ражда омразата.""Тежък ще е твоят жизнен път. В тебе аз виждам нещо, което обижда простолюдието. Завистта и Клеветата ще те преследват. Където и да те запрати провидението, другарите ти няма да могат да те гледат без омраза; и ако се преструват, че те обичат, то ще е само, за да те погубят по- сигурно.”

“Толкова време трябва да мине, преди разумът да се убеди, че тази, която си гледал всеки ден и чието съществуване ти се е струвало част от собствения ти живот, си е отишла завинаги; че е възможно да са угаснали ясните, любими очи, че звукът на обичния глас, тъй галещ слуха, е заглъхнал вовеки и никога няма отново да прозвъни.”