“Бедният ми ... аз му бях приготвила вечеря за богове с вино от кръвта ми и ястия от духа ми, ... а той е искал чиния с боб, която да отопи със залък и да си оближе пръстите ...”

“Целта ми е да разбера какво е любовта. Знам, че докато обичах, бях изпълнена с живот, знам също така, че всичко, което притежавам в момента, колкото и интересно да изглежда на другите, на мен ми е безразлично. Любовта е ужасна: виждала съм много от приятелките си да страдат и не искам това да се случва и с мен. Същите те, които по-рано се подиграваха на наивността ми, сега ме питат как успявам да се налагам над мъжете. Усмихвам се и нищо не казвам, защото знам, че лекарството е no-лошо и от самата болка: чисто и просто не се влюбвам. С всеки изминал ден ми става все по-ясно колко уязвими, непостоянни, несигурни и непредвидими са мъжете.... Въпреки че целта ми е да разбера какво е любовта и въпреки че страдах заради мъжете, на които отдадох сърцето си, установих, че тези, които докоснаха душата ми, не успяха да пробудят тялото ми, а онези, които докоснаха тялото ми, не успяха да достигнат до душата ми...”

“- Що бе , тате, се инатиш и седиш самичък, на, докъде си я докарал, с вятъра да си приказваш.- Че що да не приказвам, за стари работи си приказвам с него, то ги знае.- Ще те хване – викат – самотията.- Каква самотия? Е, колко живина има наоколо, и ветрището, и градината, и слънцето, не видите ли?- Махни ги тия работи, хора трябва да има покрай тебе!- Че мене ми е пълна с народ и къщаса, и душаса.- Какъв народ, да не си се пощурил?- Майка се обажда от долапете, тате слиза от таваня, бабичката ми шумоли от кюмбето и небето грее през джамът… Пък в тей стени ми е останала младостът, ей, и силата ми е останала в тях! Мене толкова гласове ме спохождат и ми огряват душата, глухи ли сте, или съм ви родил без акъл!И една машинка донели от тяхната машинария.- Котлон е – викат – това, да си вариш по-бърже кафето.- Че аз не бързам, аз си вървям с времето, пречи ли някому?- Не пречи, ама това е за удобно.И една жица забодоха на таваня, та хватиха тока да ми светел.- Нища! Тей работи са за вас, мене и без тях ми се не губи удобното, тъй съм научен от дете, пък чиляк си носи детето в него си, ако ще да е на сто и повече години.”

“,, ... след двайсет и пет години баща ми щеше да е мил възрастен господин с посребрени коси, слабост към уискито и пикантните спомени . Ще излизаме заедно. Аз ще му разправям похожденията си, а той ще ми дава съвети. Осъзнах, че изключвам Ан от това бъдеще - не можех, не успявах да я вместя в него. В разтурения ни апартамент, ту унил, ту претъпкан с цветя, огласян от разправии и чужд говор, редовно задръстван от нечий багаж, не смогвах да си представя реда, тишината, хармонията, които Ан внасяше навсякъде като най-ценно благо. Много се опасявах, че ще се отегча до смърт. Без съмнение нейното влияние ме плашеше по-малко, откакто фактически, физически обичах Сирил. Това ме избавяше от доста страхове. Ала повече от всичко се боях от скуката, от спокойствието. За да имаме вътрешна умиротвореност, ние с баща ми се нуждаехме от външна трескавост. А подобно положение Ан нямаше да допусне.”

“...По-добре да останеш гладен,отколкото да останеш сам.Защото,когато си сам-не говоря за самотата,която сами сме избрали,а за тази самота,която сме принудени да приемем,-сякаш преставаш да бъдеш част от човешкия род.Но има нещо още по-лошо от това да вървиш самотен и нещастен и то е да си с някого и да го караш да се чувства така,сякаш той е без каквото и да било значение за твоя живот.”

“Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи ... Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо ? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път ! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то ? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?”