“Стаята бе изпълнена с онази особена тишина, която се среща в хотелите, специално отглеждана тишина, съвършено неестествена, плътно затиснала субстрат от скърцане, скрибуцане, бълбукане, клокочене и звуци от колела върху килим.”

“България, и святата, и милата,която няма нищо общо с думите,която бе за Дякона бесилото,а пък за Ботев - Вола с куршумите....Сега това е романтично минало,а те самите - приказка, героика.Но всяка нощ, безименни и именни,се връщат те в кръвта и в покоя ми.Изпълват стаята и мен. И питат:- Строшихте ли на този свят оковите?”

“А сега - сега тя бе влязла в него, тя беше в него, тази тяхна среща няма да свърши никога, няма да отмине, той няма никога да се събуди от този сън. И защо не се радва сърцето му? Да, тя влезе в него с мрачна, черна сянка - не сама и не такава, каквато я виждаше преди и каквато я сънуваше.”

“Високите руски катани, за които той в своето детинство немалко е слушал в родното си село Калофер, горделивите генерали, които всеки сочел с пръст и всеки почитал тяхната ослепителна униформа, и други още съблазнителни качества увлекли го и отклонили го за време от неговите величествени планини, другари на детските впечатления, от кресливите гайтанджийски чаркове върху река Тунджа, от бащината му даскалска стряха, от витите хора на мегдана, от чисто българския живот. По това време именно Стефан Зографски, пак ученик в Одеса, сварил го няколко пъти в стаята му сам-самненичек в следующето положение: възглавницата запасана отпреде му да изглежда голям и надут човек, каквито са въобще генералите, главата му вирната наназад, ръцете му турени на хълбоците, с една реч цялото му същество парадно диктаторско и пълководско. В тоя надут каяфет той следвал да се разхожда из стаята си, марширува, командува и дава заповед на нижните чинове, които се състояли от голи стени от гурбетска мебел и от вятър. Веднъж Зографски го сварил дотолкова захласнат и екзалтиран от тая величествена поза с възглавницата на корема, щото не забележил нито появяването на своя гост, нито пък отговарял на въпросите, които последният му задавал.”

“От всички красиви истини, отнасящи се до душата, които са преоткрити и върнати към живот в наше време, няма по-радваща и изпълнена с божествено обещание и увереност от тази, че ти си господар на мислите си и създател на характера си, че ти твориш и оформяш условията, средата и съдбата.”

“Ришар Лафарг крачеше бавно по застланата с чакъл алея, която водеше до мъничко езеро сред горичката край оградата на вилата. Нощното небе беше ясно в юлската вечер, осеяно с млечнобели трепкащи искрици.Двата лебеда тънеха в спокоен сън зад разстланите водни лилии, извили шии под крилете си, дребната женска ласкаво се бе сгушила до по-внушителното тяло на самеца.Лафарг откъсна една роза и вдъхна за миг сладникавия, почти отблъскващ аромат, преди да се върне назад. Зад липите край алеята се издигаше плътният и лишен от всякакво изящество силует на ниската къща.На приземния етаж бе кухненското помещение, където Лин, камериерката, навярно се хранеше. Отдяснобеше по-светло и се носеше приглушено бръмчене: там беше гаражът, където шофьорът Роже се занимаваше с двигателя на мерцедеса. И най-сетне – просторният хол, през чиито тъмни завеси се процеждаха само няколко лъча светлина.Лафарг вдигна очи към първия етаж и погледът му се спря върху прозорците на обиталището на Ева. През открехнатите капаци мъждееше сияние и се носеха нотите на плаха мелодия на пиано: първите тактове на The Man I Love…Лафарг потисна раздразнението си, влезе с бързи крачки във вилата, затръшна вратата, почти изтича до стълбището и го изкачи на един дъх. Когато стигна на етажа, замахна с юмрук, но после се овладя и се задоволи да почука със свит показалец.Отлости трите резета, запречващи отвън вратата на апартамента с обитателката, която упорито оставаше глуха за неговия зов.Затвори безшумно вратата и влезе в будоара. Помещението тънеше в мрак, единствено лампата с абажур на пианото хвърляше приглушена светлина. В дъното на спалнята, в съседство с будоара, рязко неоново бяло петно от банята открояваше ярко края на апартамента.Насочи се в полумрака към уредбата и спря звука, прекъсвайки първите ноти на музиката от плочата с The Man I Love.Овладя гнева си, преди да промърмори с равен, лишен от упрек тон една все пак кисела забележка относно разумния срок за гримиране, избор на рокля и подбор на подходящи бижута, съобразени с вечерята, на която той и Ева бяха канени. После отиде до банята и сподави ругатнята си, когато видя младата жена, потънала в гъст пашкул от синкава пяна. Въздъхна. Ева пресрещна погледа му; стори му се, че съзира предизвикателство, и това го накара да се ухили. Поклати глава, почти развеселен от подобна детинщина, и напусна апартамента…Когато се върна в салона на партера, си наля скоч от бара до камината и го изпи наведнъж. Алкохолът опари стомаха му и лицето му се сви в болезнена гримаса. Отиде до интерфона, свързан с апартамента на Ева, натисна бутона и се прокашля, след което изрева, притиснал устни до пластмасовата решетка:– Умолявам те, побързай, боклук такъв!Ева подскочи стреснато, когато двете колонки от 300 вата, скрити в преградите на будоара, възпроизведоха с пълна мощ рева на Ришар.Тя потръпна, преди да излезе бавно от огромната кръгла вана и да навлече хавлията. Седна пред тоалетната масичка и започна да се гримира с бързи и резки движения.Управляваният от Роже мерцедес напусна вилата във Везине и се насочи към Сен-Жермен. Ришар наблюдаваше отпуснатата до него Ева. Тя пушеше небрежно, поднасяйки от време на време цигарето от слонова кост до тънките си устни. Уличните лампи осветяваха на равни интервали купето на колата и хвърляха мимолетни отблясъци по плътно прилепналата рокля от черна коприна.Ева седеше с отметната назад глава и Ришар не можеше да види лицето ѝ, озарено само от краткото припламване на цигарата.”