“На света останаха толкова малко сигурни неща - слънцето все още залязва на запад, папата все още отслужва тържествен молебен в нощта срещу Коледа и Стром Търмънд винаги изниква от небитието, за да опипва бившите първи дами. ”

“Добре. Още един ден и ние продължаваме да сме живи. Може дори мъничко бяхме помъдрели. Достатъчно, за да осъзнаем, че все още съществуват много неща, които трябва да научим. Да не губим надежда. Това е то.”

“Ето. Тук е. Тук тъмнината все още се противопоставя на тъмнината. Тук атмосферата е противоположност на живота. Тук, въпреки отворения прозорец, задухът се превръща във воня от застояло, даже на мухъл. Въздухът сякаш е от години, все едно е разяден от язви от залежаване и вече стеле смрад на гной и тежка болест. Между другото, вероятно е болна жената, която смътно забелязваш в леглото? Е, ако искаш да си наясно, приближи се! Цялата е обляна в пот и не излъчва приятен аромат, повече от очевидно е. Будна е, но изглежда едва-едва жива. Наистина е болна, и така... приближи се де, още малко смелост... смелост... крещиш? Защо? Ааа, разбирам. Видя я прекалено отблизо. И прозря. Това си ти.”

“Приспособяваме се тихо към живота,доволни и от бледите утехи,които вятърът довяваи пуска в празните ни джобове.Но още храним обич към светащом спираме пред гладно котенце на прага,готови да го приютим в протрития ръкав,да го спасим от улицата - шумна и жестока.(...)Играта е такава - кара ни да се усмихваме насила.И все пак виждаме луната, спряла над самотна уличка,да преобръща празна кофа в искряща чаша на смеха,и все пак чуваме през веселия шум и нашите стремежигласа на котенце, което вика сред пустинята.”

“Правото не ме интересуваше повече от търговията, пък и бях започнал да харесвам дантелата – това възхитително и съразмерно творение на човека. Когато купихме достатъчно станове, собственикът реши да отвори втора фабрика и ми повери ръководството й. Оттогава, в очакване на пенсията, заемам този пост. Междувременно се ожених, наистина с известно отвращение, но тук, на Север, бе по-скоро необходимо, начин да заздравя придобитото. Избрах я от добро семейство, относително хубава, добре възпитана, и веднага й направих дете, за да има с какво да се занимава. За нещастие роди близнаци, изглежда, е в семейството, моето, искам да кажа, на мен лично едно-единствено хлапе щеше да ми е предостатъчно. Шефът ми отпусна пари в аванс, купих удобна къща, немного далеч от морето. Ето как станах буржоа. При всички положения бе по-добре. След всичко, което се бе случило, имах нужда от спокойствие и редовност. Животът пречупи гръбнака на младежките ми мечти, а страховете ми бавно се разпиляваха от единия до другия край на германска Европа. От войната излязох като празен човек, единствено с горчивина и продължителен, като скърцащ между зъбите пясък, срам. Затова ме устройваше живот, съобразен с всички обществени условности: удобна обвивка, макар често да я приемам с ирония, а понякога и с омраза. С тази отмереност, надявам се, някога да достигна до благодатното състояние на Жером Надал и да „не склонявам на нищо, освен ако не склонявам на нещо“. Ето, че ставам книжен; това е един от недостатъците ми. Толкова по-зле за святостта, все още не съм се освободил от нуждите си. Понякога се случва да уважавам жена си, добросъвестно, почти без удоволствие, но и без прекалено отвращение, за да бъде мир в семейството. И много рядко, по време на командировки, си давам труда отново да се върна към старите си привички; но то е вече почти единствено за поддържане на хигиената. Загубих голяма част от интереса си към всичко това. Тяло на красиво момче, скулптура на Микеланджело, все едно: дъхът ми вече не спира. Както след продължително боледуване, когато храната остава безвкусна; дали ще е телешко или пилешко, какво значение? Трябва да се яде и толкова. Честно казано, твърде малко неща вече ме интересуват. Може би литературата, и то не съм сигурен дали не е въпрос на навик. Възможно е точно заради това да пиша спомени: да раздвижа кръвта си, да видя дали още мога да почувствам нещо, дали още мога поне малко да страдам. Интересно упражнение.”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”