“Беше времето на небесната война."...Нейният баща и беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги, когато оставаше насаме с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. "Тази миризма - обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди - е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия." Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си оставаше едно чудо - никога не лъхаше на мръсотия. "Като катедрала! - бе възкликнал баща й. - Може би лъх от тази или онази градина, от зелена поляна или от цикламена леха - досущ смес-концентрат от всички обходени през дена пътеки."...Спалните бяха притихнали като тъмни джобове на златен костюм."...На зазоряване, когато се промъкваше вкъщи, тя го намираше заспал в креслото на баща й, изтощен от професионални и лични грабежи. Тя мислешеза Караваджо. Има такива хора, просто трябва да се вкопчиш в тях, да се впиеш в плътта им, за да не полудееш в тяхната компания."...В Канада пианото не може без вода. Отваря се капакът и се оставя чша вода. След месец чашата е празна."...В пустинята водата е обичана като жена - изтичащ между пръстите лазур, чийто капки галят гърлото като звуци от любимо име. Поглъщаш нечие отсъствие. На жена. В Кайро. Бели, протяжни извивки на надигащо се от леглото тяло - тя се надвесва през прозореца и дъждът попива в голата й плът."...Тя го мразеше, когато говореше така. Тогава погледът й ставаше любезен, а вътрешно изпитваше желание да го зашлеви. Винаги бе искала да го зашлеви и осъзнаваше сексуалността на този акт."...Красивите песни на вярата пронизват въздуха като стрели, минаретата разговарят, сякаш разнасят слуха за любовниците, които вървят в студения утринен въздух, наситен с миризмата на дървени въглища и хашиш. Грешници в свещен град."...От този миг нататък, бе му пошушнала тя преди, или ще намерим душите си, или ще ги изгубим."...Как се случи това? Да се влюбя и да се разчленя.Бях в ръцете й. Бях дръпнал ръкава на ризата до рамото, за да ивдя белега от ваксина. Обичам го, казах. Този блед ореол на нейната ръка. Виждам как спринцовката чертае драскотина. Пробив - и срумът прониква. Това се е случилоотдавна, когато е била на девет години, в салона за физкултура.”

“Все още не знаеше, че от мига, когато срещнеш някого и го обикнеш, когато го залюлееш в мислите си, трябва за започнеш да се учиш да живееш без него; да проникваш в него, да се стичаш и изтичаш, да го вдишваш и издишваш, все едно че него го няма и няма да го има, и никога не го е имало, и все едно някой ден ще изчезне и нищо няма да остане след него, както и нищо не е имало преди него. И в тази мисъл, че другият е невъзможен, освен в изключително кратките мигове, когато махалото на всички часовници по света се успоредяват и човек може да надникне в светлия тунел между тях, ти можеш да влизаш като в стая, да поемаш въздуха ѝ в дробовете си, да раздипляш хоризонтите на миналото и бъдещето през прозорците ѝ, да усещаш сладостния вкус на следобедите и подареното безвремие, за миг да забравяш, че умираш. Не разбираше. Не разбираше защо връзката ѝм трябва да приключва, когато никой от тях двамата не обиждаше любовта с претенции за вечност, и поради тази причина тя наистина можеше да бъде вечна.”

“Когато Любовта ви позове , последвайте я , макар пътеките и да са стръмни и сурови.И когато крилете и се разперят върху вас , отдайте и се , макар и мечът скрит в перата и да ви ранява.И когато тя ви проговори , повярвайте и ,макар гласът и да руши мечтите ви , тъй както севернякът градините ви попарва.Защото любовта както е корона , тъй е и тежък кръст.Както е ластарът на лозницата , така е и резитба.Както се издига до върхарите ви и гали нежните ви клонки , затрептели в слънчевия сяй,Така се спуска и до корените ви и зле разтърсва ги , макар и впити в почвата.Тя като житни снопове ви сбира и стисва до гръдта си.На хармана си после ви вършее , да се оголи зърното у вас.Отвява ви от сламки и от плява.Премила ви до бяла същина .Омесва ви до податлива мекост.И ви предава на святия си огън , за святи хлябове на Божието свято пиршество.Всичко това ще ви стори любовта , за да познаете тайните на сърцето си и в познанието си да станете частица от сърцевината на Живота.Но ако в своята боязън търсите само мира на любовта и нейната наслада ,тогава по-добре ще за вас да покриете голотата си и да слезнете от хармана на любовтав свят , който не познава сезони и в който ще се смеете , но не от сърце , и ще ридаете , но не от дън душа.Любовта не ви дава нищо освен себе си и не черпи от никого освен от себе си.Любовта не обсебва , но и не иска да я обсебят.Защото на любовта и стига любовта.Любовта няма друго желание , освен да се изпълни.Но ако вие любите и храните желания , нека бъдат тези :да се стопите и да се леете като поток , запял звънката си песен на нощта;да познаете болката на твърде много нежност;да бъдете ранени от собственото си разбиране за любовта;и да кървите драговолно , с радост ;да се будите в зори с крилато сърце и да възхвалявате дарения ви нов ден любов;да почивате по пладне в размишления за любовната нега;вечер да се връщате у дома си , пълни с благодарност ;и да си лягате с молитва за любимото ви същество и с благодарствен химн на устните си.”

“Аз си падам по влаковете и жп гарите. Там хората може да се псуват, да се целуват, може да се срещат и разделят, но винаги е от сърце. На мен люшкането на купето по време на път ми действа като ласка. Все едно съм се сгушил в някаква длан на добряк и се разполагам от двете страни на реалността. Отсам е дрямката, а оттатък бягащи дървета и къщурки, които пресичат теб и живота ти. Чудиш се в унес - пред прага на сладък спомен ли си или вече живееш в случката, която ти предстои...”

“Богородица от Йешкотле с цялата си воля помагаше на болните и недъгавите. Беше вписана в иконата със силата на божественото чудо. Когато хората обръщаха лицата си към нея, когато мърдаха устни, стискаха ръце на корема или ги събираха на височината на сърцето, Богородица от Йешкотле им даваше сила и оздравителна мощ. Даваше я на всички, без изключение, не от милосърдие, а заради това, че такава беше нейната природа – да дава оздравителна мощ на тези, които се нуждаят от нея. Какво ставаше по-нататък – това решаваха хората. Едни позволяваха в себе си на тази сила да подейства и оздравяваха. Връщаха се после с фигурки – отлети от сребро, мед или дори от злато миниатюри на излекуваните части на тялото, с мъниста, верижки, на които е изобразена иконата. Други позволяваха на мощта да изтече от тях като от пробит съд и да попие в земята. А после губеха вярата в чудеса.”

“„Много млади хора напускат дома си, за да търсят себе си; аз трябваше да прекосявам океани, за да изляза от майчината си утроба. Избягах, за да се родя. Но подобно на дългогодишен пушач, успял да се откаже от този си навик, така и не можах да забравя вкуса на цигарата, както и удоволствието от поглъщането на нейния дим. Представете си изисканото, лудо по ритуалите (и, разбира се, по бракосъчетанията) превзето общество по времето на Джейн Остин, пренесено в зловонния, тъй обичан от Дикенс Лондон, гъмжащ от случайности като загнила риба от червеи; смесете всичко това в един коктейл с бира и арак, добавете малко пурпурна боя, цинобър, кармин и лайм, подправете го с мошеници и сводници и ще получите нещо подобно на приказния град, в който израснах. Да, напуснах го, не отричам, ала няма да се уморя да повтарям, че той бе дяволски прекрасен.”„Земята под нейните нозе”