“Човек можеше да види кой стои зад плота на ресепшъна само в пролуките между мониторите. По този начин се създаваше илюзията, че нашите секретарки стоят на постоянна огнева точка. Служителите със седмици безуспешно обсаждаха това фортификационно съоръжение, опитвайки се да получат нужната им информация, да си поръчат служебна кола или да се свържат по телефона с топмениджъра. И като прибавим каменните физиономии на секретарките, картечния им говор и техните трептящи като фугаси просташки крясъци по служителите от нисшите нива, илюзията се превръщаше в реалност. Затова при нас просто не можеха да се намерят Матросовци, които са способни да се хвърлят с гърди върху амбразурата на секретариата с граната в ръка, за да спасят целия офис от тяхната простащина, от нежеланието им да работят и от проблемите, свързани с пълната им професионална непригодност. Може би щеше да е по-лесно да ги уволнят и да намерят нови? Любезни, внимателни и работещи. Но. първо, те се бяха научили много сръчно да забременяват, когато усетеха приближаващата буря (уволнението). И второ, на вакантните места на излезлите в отпуск по майчинство те моментално довеждаха собствените си приятелки, които бяха същите тъпоглави магарици, създавайки у ръководството пълната убеденост, че секретарката не е длъжност, а специална човешка порода, която още от дете е обучена да тъпее, да се кипри и да нагрубява околните. [...] Бях абсолютно убеден, че нашите секретарки са андроиди. И действаха с ток от електрическата мрежа. В столовете бяха вградени контакти, които снабдяваха секретарките с енергия и поддържаха живота им. Но веднага след като станеха от столовете, контактът прекъсваше и предизвикваше нарушения в информационната им система. Започваха разстройства, който застрашаваха да унищожат цялата им памет и да ги извадят от строя за месец. Докато бяха на работа, те можеха да се предвижат без контакт с електрическата мрежа само до тоалетната или до кабинета на директора.”

“Как е възможно едновременно всички, да изпълняват един и същ ритуал, да се подчиняват на едни и същи разпоредби, независимо от условията, в които са поставени. Дори за пустинниците, които по това време са сред пясъците, "измиването" на тялото се извършва чрез триене с пясък! ...Ами петкратните молитви към Аллаха...Ами, като ме накарат 5 пъти на ден да се завръщам с мислите си към Бога, и ха да река да "потегля" и кривна нанякъде от правия път, и да трябва да бързам пак да се завръщам, да коленича и да се моля за прошка, естествено е, че зарядът ми не може да бъде дълго време отрицателен и злосторен, освен примирителен, покорен. Откъде толкова свободно време и допълнителни сили, че да се организираш пет пъти на ден да се молиш, но и толкова пъти още да се подготвяш за това, че и в паузите да търчиш и да прегрешаваш ...Ето така, като с вълшебна пръчица, 5 пъти на ден огромната арабска армия по света, пада на колене пред изгряващото слънце и "преброява" греховете си.”

“Мъжете се влюбват не в нас,а в собствения си образ,който отриват в нашите очи.Може би затова новата позната им е по-интересна.Могат да я удивят,да се представят други,да се обновят.После,щом и тя ги опознае,им става неинтересна и бягат при друга.Всъщност те бягат от себе си..”

“Книгите са безпощадни завоеватели. Наглед нищо и никакви, с безкрайно търпение и все по-многобройни, те окупират пространството. Скоро започват да излизат от рамките на библиотеката. Подобно на множествата охлюви в романите на Патриша Хайсмит започват да се катерят по стените, стигат до таваните, настаняват се върху камините, масите, масичките, превземат ъглите, проникват в гардеробите, скриновете и сандъците, а когато лежат по земята, се размножават по мокета или върху плочките в нестабилни и дръзки купчини.Няма помещение, забранено за книгите. Нищо не може да им се опре. Ония, които не успяват да достигнат салона, кабинета или стаята, се задоволяват с тоалетните, килерите, коридорите и дори тесните тъмни помещения, в които стоят картофите,бурканите с конфитюр, запечатаното с восък вино, прахосмукачката и кълбетата с конци. Групирани, притиснати една о друга, те притежават стабилността и устойчивостта на неолитните побити камъни. Преди време мишките ги гризяха, но почти всички се отказаха, поради безчислеността на множащите се корици. Мишките са доказателство, че прекомерното натрупване на печатен текст може да обезкуражи всеки.”

“Родена съм в Цейлон през 1916 година, във времето, когато духовете ходеха по земята също като хората. Беше преди ослепителният блясък на електричеството и шумът на цивилизацията да ги прогонят в тъмните недра на горите. Те обитаваха огромни дървета, изпълнени с хладни синьо-зелени сенки. В пъстрото безмълвие човек можеше да се пресегне и почти да почувства тихото им присъствие, тъй като те копнееха да си възвърнат физическия образ. Ако се появеше неотложна нужда да се облекчим, докато пресичаме джунглата, трябваше да изречем молитва и да поискаме от тях разрешение още преди изпражненията ни да докоснат земята, тъй като те бяха много обидчиви. Нарушаването на самотата им беше извинението, което използваха, за да се вселят в неканения гост. Да вървят с неговите крака.”

“Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.Хора, които обичат да се смеят на грешките си.Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.Които не бягат от отговорностите си.Които защитават човешкото достойнство…Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?” Марио де Андраде”