“Та ето каква е дълбоката ми мисъл за днешния ден: за първи път срещам някого, който търси хората и вижда отвъд тях. Може да изглежда банално, но все пак мисля, че е дълбоко. Никога не прозираме отвъд нашите убеждения и, нещо по-лошо, отказали сме се от срещата с другия, срещаме само себе си, без да се познаем в тези постоянни огледала. Ако го разберем, ако осъзнаем, че винаги гледаме само себе си в другия, че сме сами с пустинята, ще полудеем....... Моля съдбата да ми предостави шанса да виждам отвъд себе си и да срещна някого.""Елегантността на таралежа”

“Айбо съвсем си прилича на куче... Продава се с необходимия софтуер.$1600. Всичко това звучи чудесно... Айбо ще се привърже към мен по милия си електронен начин. Ще бъда винаги сигурна,че имам до себе си същество, което ЧУВСТВА щастие, тъга, яд, страх и изненада. Не звучи зле дори и за човек. Е,няма да мога да го прегръщам, защото ще ми убива, но въобще за какво ми е да прегръщам когото и каквото и да било? Животът е толкова по-прост, лесен и ясен без меката, топла задължаваща ситуация, в която някой е увил ръце около теб...Колко прекрасен е светът! Ще си купя и печка с холограма на огън. Огънят изглежда толкова истински, а печката е черна и красива, като тези от миналия век... Никога, никога, дори и в най-смелите си мечти не съм си представяла, че ще живея в свят, подобен на този от книгите на Бредбъри, Азимов и Оруел.... Друго за Коледа май не ми трябва. Сега остава само да намеря нещо,в което да вярвам, но това не е проблем. Ако намеря-намеря. Ако не, не е голяма работа. Ще се отвличам с пазаруване, ядене, харесване, нехаресване, работене, мързелуване, обличане, събличане, тръгване, пристигане, поумняване, затъпяване, радване, натъжаване, обичане, намразване, събиране и разделяне, докато не ми падне батерията завинаги.”

“Не чакам никого да се върне, да замине, да стои. Знам само, че се опитвам да стана и да вляза в себе си, обаче не мога. Там е толкова гадно, толкова е претъпкано, чуждо, студено. Там също ме мразят. Някакви са се настанили и само съдят, мерят ме, искат да ме подстрижат, купуват ми тесни обувки. Не искат да пиша. Крещят, разкарай я тази гадна форма, с нея нищо ново не можеш да кажеш, че съм луда, че нямам дори един пуловер - приятел топъл, и че съм си виновна, че никога няма да се появи добрият човек, че всъщност аз не го искам, никога няма да се обикна, че обожавам да ме наказват, да ме удрят, да ме унижават. И си го заслужавам още от малка. Винаги го усещат и все се намира някой да ме измъчва...И заставам на мястото за изтезания.”

“Поварвай ми, когато опознаеш себе си, никога да поискаш да се преструваш, че си някой друг.Защото да си себе си е по-прекрасно от всичко, на което можеш да се престориш, за което си мечтал, което можеи да си представиш или в което да се превърнеш.”

“- Ах, месер, та това е и моето най-горещо желание! Но баща ми настоява да остана тук, за да поема делата на търговията, и заплашва, че ако пак се върна в Париж, няма да ми даде и пукната пара. А какъв е смисълът да си в Париж, ако трябва да работиш и да се издържаш, месер?!- Смисъл няма - рекох, - но ти не вярвай на баша си. Баща ти е, няма да те изостави.”

“Започнете да работите върху прошката, започнете да прощавате. Отначало ще бъде трудно, но след това ще се превърне в навик. Единственият начин да възстановите способността си да прощавате е да започнете отново да прощавате. Практикувайте все повече и повече и накрая ще откриете дали можете да простите и на себе си. В един момент разбирате, че трябва да простите на себе си за всички тези рани, за цялата емоционална отрова, която сте създали за себе си. Когато си простите, себеприемането и любовта към себе си започват да нарастват. Това е върховната прошка когато простите на себе си.”

“За да служите на народа, вие нямахте друго, освен да се борите срещу "лошите". А това бяха те - "другите". Вие бяхте добрите, правите. Знаехте, наясно бяхте, кои са враговете. А ние трябва да се борим срещу... себе си! И без убиване. Няма вече "Бум-бум"! срещу агите. Защото, новите, днешните аги сме си самите ние! Та очевидно, не това - ножът - е средството. Трябва да се научим да се преборваме с нас самите: да се самонадвиваме, самопобеждаваме, себе си да освобождаваме от сами назе си. И то без "бум-бум!", без "нож". Много е трудно, много сложно е. Кое е поредно и аз не знае, но дай Боже да бъде последно - освобождение, трябва да дойде, трябва! Че то остави всичко друго, ами с настоящата си наша "робия на сами себе си", за посмешище на света станахме. Като чу всичкото това, човекът от паметника много се натъжи. - Да, трябва. Ясно е, че трябва! - въздъхна той. - Защото за човека първа длъжност е да бъде господар на себе си. Тъй че не може без новото, вече окончателно освобождение. Но то ще дойде само от вас: не от мене, не повече от нас, едновремешните будители. Ние ви освободихме от агите вън от вас. Обаче за свободата от тия вътре във вас - от вълка в душата ви - ще трябва да се помолите земята наша благатка да ви роди нови водители. А вие - да вярвате в освобождението, да, но и за него да залягате. Защото вярата без дела какво е?Ах, Бойо, Бойо, само делата на смъртните са обаче от стойност! Защото те, ако потрябва, могат да бъдат заплатени и със смъртта на борещия се. А безсмъртните, не могат да се намесят, защото в невъзможност да заплатят цената на борбата, тоест саможертвата в плът и кръв, трябва да стоят вън от полесражението. Че само дело, за което човек и живота си залага, има стойност... О, да можех още да умирам, колко много още бих сторил! Колко още бих бил готов на смърт за вас, скъпи мои нашенци! Но не мога, уви! Защото влязох в живота вечен. Ах, защо ли ми е вечния живот, на мене, който не съм никога нищо искал за себе си, като ви гледам, че пак имате нужда от моята помощ, а не мога да ви помогна! За какво ми е тоя "живот вечен"! - И сълзи покапаха от очите му. Плачеше, защото не можеше още веднъж да умре за нас... Ще казвате и ще действате вие, живите, Бояне! Вие, които още можете да умирате! За човека няма пом”