“Природата, такава, каквато е, е жестока - разбира се, че е така! Животните наистина са способни да проявяват жестокост едни към други. Предполага се обаче, че ние трябва да сме нещо повече от тях! Дикенсовото съчувствие спасява децата от експлоататорски предприятия. Линкълновата съпричастност спасява робите от отношението на белите към тях като към “вещи”. Цивилизацията плаче, докато чака всяко следващо освобождение.” (Вижте книгата “365 основателни причини да бъдете вегетарианец”.)”

“... Пак се връщам към въпроса за помненето. Моят отговор е, че сме длъжни да помним. Дори когато забравата изглежда здравословна, тя е в някакъв смисъл агресия. Помненето е приемане на миналото, колкото и да е трудно това. Не можем да изберем миналото си. Не можем и да се отървем от него: дори да го загърбим, дори да изличим останките му от своя свят, то няма да престане да е наше. И докато живеем все с него ще е. В наша власт обаче е да решим какво да бъде неговото продължение. Миналото може да присъства по различни начини в настоящето: като предопределение, като проклятие, като традиция, като носталгия, като отговорност. Избирайки последния начин, избираме да споделим отговорностите на предишните поколения. Това ще рече, да признаем, че сме част от същата общност и че се ангажираме да я продължим, без да повтаряме грешките на миналото.”

“Да, той е от хората към, които човек не може да изпита съчувствие. Колко вярно. Съчувствието е прекрасно нещо. Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо изживяване. Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си - все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно. Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?Изворът”

“Ненапразно е казано, Бойо, че са блажени низшите духом. И че: "Царството Божие е на децата". А за да влезе някой в това царство, трябвало да стане като тях. С други думи: да се интелектуално вдетени!”

“Лесно е да държиш главата си високо вдигната и раменете изправени,когато някой те гледа така,сякаш наистина иска да те види.Лесно е да срещнеш очите му,когато в тях съзираш всичко,което искаш да видиш.Лесно е да се усмихваш,когато той ти е показал толкова красив поглед към остатъка от живота ти.”

“Ние се отправяме в Космоса, решени на всичко, което ще рече — на самота, борба, мъченичество и смърт. От скромност не бием барабан за това, но вътре в себе си понякога мислим, че сме прекрасни, героични. Но ето, оказва се, че това не е всичко, а нашата готовност излиза поза. Ние съвсем не искаме да превземаме Космоса, искаме само да разширим Земята, като го обхванем целия. Едни планети трябва да са пустинни като Сахара, други — студени като полюсите или горещи като бразилските джунгли. Ние сме човечни и благородни, не искаме да заробваме други раси, искаме само да им предадем нашите ценности, а в замяна да получим тяхното наследство. Смятаме се за рицари на светата Връзка. Това е втората лъжа. Ние не търсим никого освен хората. Не ни трябват други светове. Трябват ни огледала. Не знаем какво да правим с другите светове. Достатъчен е само тоя и вече почваме да се задушаваме. Искаме да намерим собствения си идеализиран образ; едни трябва да бъдат светове, цивилизации, по-съвършени от нашите, а в други се надяваме да намерим образа на нашето примитивно минало. Но ето че от другата страна има нещо, което не приемаме, от което се дърпаме, а пък от Земята не сме донесли някакъв дестилат от добродетели, героически монумент на Човека! Долетели сме тук такива, каквито сме наистина, а когато другата страна ни сочи тази истина — тази й част, която премълчаваме, не искаме да се примирим с това!”